Doldrums

Ever felt like you're suffocating? You can feel the air, you know it's somewhere around you, waiting to be inhaled, you just have to take a breath... But you can't.
Invisible scarf is smothering you. Life is evading.

That's where I am right now. At the bottom of an ocean looking up to the surface and to the sun shining above it.

...

But I can't move. I can't reach it. I can't breathe. I'm choking.

I'm falling deeper...

Vicious circles

People just can't move on, can they?

~~~~~~~~~

You're an idiot.

Broken

It doesn't matter what I do... or what I choose. I'm what's wrong.

There's nothing I can do about it.

If I'm not hurting MYSELF, I'm hurting everyone around me and there's nothing I can do about it.

I am... I'm broken.

Wonderful life

Завиждам на лудите за това, че си говорят сами на глас. И аз съм луда, но все още ме е срам да го покажа открито.

Искам да се спра. Да си поговоря малко на глас, да си говоря, докато не се послушам.
Щетите сторени по психиката ми изглеждаха компенсирани, оправени, забравени дори. А ето че не са! Чувствата, които носеха, се засилват към главата ми и ще я разбият... Ще я разбият на мокри кървави парчета кости, кожа и мозък... Мозък, болен, невидимо изгнил, заразен от едно малко зелено чудовище... Боли ме още отпреди удара, боли ме, защото ЗНАМ какво ще сторя. Искам да ги спра.

God knows I'm trying.

Трябва да ги спра. Трябва и аз да спра, да си поговоря, докато се послушам. Докато все още мога.

Teflon for women

Специален тип мъже с тефлоново покритие. Независимо какво правиш, как изглеждаш, колко се стараеш, независимо от всичките ти усилия да го направиш щастлив, никога не оставаш в сърцето му. Дори и да успееш да го направиш щастлив. Отиваш си - той те пуска;
изплъзваш се бавно от лекия захват на ръката му и той те оставя да си отидеш завинаги. А след теб у него няма и следа от присъствието ти. И липсата ти. Сякаш никога не си била. И няма и да бъдеш.

Майка ми

Толкова много години се чудех на кого приличам от това (да го наречем) семейство.
Чудех се и се чувствах чужда, далечна, неканена, по-неразбрана и от депресирана тийнейджърка.
Докато не я видях там, над ковчега й, отчаяна. В отчаянието й се припознах.
Очите ми са като нейните, погледът ми е като нейния, сълзите ми - със същия вкус като нейните... Ръцете й трепереха като моите, мислите й прескачаха от една в друга.. от нейната глава в моята, от моето съзнание в нейното, от въздишките й през нощта в моето дихание.
И сега, когато я погледна в красивото лице, виждам себе си... моето отчаяние, моите неуспехи, моето черногледство, моята доброта, моята чувствителност.
И тя е била като мен - чужда, далечна, неканена някак в това (да го наречем) семейство. Нечута, неразбрана, шамаросана без причина, обезверена, безмерно самотна.
Как ми се иска да се бях родила тогава когато и тя, да не съм й дъщеря, да съм й приятелка. Да й дам всичките сили, които мога, цялата подкрепа и вяра. Да й подавам ръка на всяка крачка... Мечтая си да се върна толкова назад, че да мога да прекърша всеки път, водещ към нещастие, който е поела. Мечтая си да можех да бъда до нея тогава, когато никой не е бил, да я погаля тогава, когато всички са я удряли.
Тъмно кафеви очи изпразнени от вяра, пълни с отчаяние.
Ако приличам на нея толкова много, колкото виждам... ще страдам ли по същия начин? Ще стигна ли там, откъдето бягам? Ще намеря ли този, от когото бягам? Ще загубя ли живота си?... ще живея ли така както живее тя... за него, за него, за него и за мен... Никога за себе си. Ще си спомням ли последната си усмивка? Ще ги намразя ли както тя ги мрази? Всичките - и него, и него, и него, и останалите...
Мечтая си да мога да се върна назад. Поне до първата ми съзнателна секунда от живота ми и да осъзная колко много приличам на нея. Да й кажа, че не е сама. Аз да не се чувствам сама и чужда, и далечна, и неканена. Да сме двете. И да успея да прекърша всеки неин опит да тръгне по пътя на нещастието, докато ме има до нея.

Safe mode

Пазих се. Пазих се от клавиатури с букви, с цифри и с препинателни знаци... от телефони и снимки, от безделни дни и тихи нощи, от красиви небеса и дъждовно време. Пазих се, за да не освободя портала към всичко, което мисля и да не го напиша. Щях да го напиша.. само да не се бях пазила от клавиатури.
Страх ме беше. Ха... страхът е толкова голяма движеща сила.
Страх ме беше, защото той е прав - всички искат да знаят истината, но не могат да я понесат. Не можех да я задържам в себе си, исках да й я дам.
Исках. Но тя не може да я понесе.
Сега, когато вече няма нужда да се пазя от клавиатури... а и най-сетне се докопах до една, ще направя всичко по силите си да я задържа в себе си.
Понякога истината, колкото и да е желана, идва по други пътища, в друго време.
Надявам се, когато най-накрая дойде при нея... тя да е готова да я понесе.

Insomnia... again

Боли ме и вече трета нощ подред не мога да заспя... Лежа, наблюдавам виденията пред очите ми и въздишам. Искам да издишам цялата тежест от сърцето си. Искам да плача в прегръдките ти... поне още веднъж.

- - -

Ръката Му отдава всекиму дължимото.

Той вярвал, че когато му ударели един шамар, трябвало да отвърне с два. Аплодисменти! за най-върлия защитник на Библията! Око за око, зъб за зъб, животът на расате за червей! Ммммм, умирам си от кеф при вида на тази цивилизованост, тази висша класа, този свръхразум! (доц. Вацев със сигурност благоговее в унисон!)

Боооже, боже, що мъка има по тоя свят... И що простотия в тази държавица.

Иска ми се да имах силата и правото да съдя, да решавам за човешки животи, да отритвам и заклеймявам човешки същества и с ръка на сърцето да кажа: МАЛКО ТИ Е, КОПЕЛЕНЦЕ. МАЛКО СА ТИ ЦЕПНАЛИ КУХАТА ТИКВИЧКА...
Но какво пък? И без да ги имам, пак го казах. Съжалявам, не мога да си кривя душата и няма да лъжа - съвсем не бих нарекла неприятно чувството, което ме обзе, когато разбрах какво му се е случило. Грешно или не, такава е истината (а, Вацка, кво ще кажеш ;) ): изпитах успокоителното чувство на отмъщението на главния герой в края на филма. Само дето по филмите, сценаристите лъжат и карат героя да се срамува и изпитва вина...
Няяяма такова нещо - не изпитвам вина от това, че се радвам за нещастието (ако е истинско нещастие, а не поредната му рекламка) на един от най-омразните ми хора.
Малко му е. Господи, дължиш му още.

Lost

Piglet sidled up to Pooh from behind.
"Pooh?" he whispered.
"Yes, Piglet."
"Nothing" said Piglet taking Pooh's paw. "I just wanted to be sure of you."

А сега го прошепни ... I just wanted to be sure of you.

East of Eden

Мечтая... да мога да върна цветовете на света ти.

All the lovers

Kylie, обичам те !
Супер невероятно видео към една неописуемо готина песен...
Понякога намираме песни, които сякаш вече сме изпели подсъзнателно, ритъмът е отмерен предварително от сърцето ни, мелодията е звучала тихичко в едно полусветло ъгълче някъде в нас... А текстът... се появява в googlе, когато Kylie ги запише :)

Dance!
It's all I wanna do
so won't you dance?
I'm standing here with you
why won't you move?
I'll get inside your groove
cuz I'm on fire, fire, fire, fire...

It hurts
when you get too close
But baby it hurts
When love is really good
you just want more
even if it throws to the fire, fire, fire, fire...

All the lovers
that have gone before
they don't compare to you.
Don't be frightened,
just give me a little bit more.
They don't compare...
all the lovers.

Feel!
Can't you see there's so much here to feel?
Deep inside your heart
you know I'm real.
Can't you see that this is really higher, higher, higher, higher...

Breathe!
I know you find it hard
but baby breathe.
Lying next to me
it's all you need.
And I'll take you there,
I'll take you higher, higher, higher, higher...

All the lovers that have gone before, they don't compare... to you.

Мммм... :) Връща ме в онзи момент, когато Роуз ми каза за облачето. Бяло-облачна пухеста песен...
[Няма нужда да споменавам, че ме кара да си мисля за теб... :) ]

Beyond Limits

"... никога не си тъй мила, както кога сме вън от тебе. Никога не си ни тъй необходима, както когато те изгубим безнадеждно!..."
Раздялата е най-вярната проверка за една любов.

Freedom is the highest form of LOVE.

The Waiting Place

Waiting for the people to become dumb...











or the phone to ring...

"Waiting for a train to go,
or a bus to come, or a plane to go,
or the mail to come, or the rain to go,
or the phone to ring, or the snow to snow,
waiting around for a Yes or a No
(...)
Everyone is just waiting.

Waiting for the fish to bite,
or waiting for wind to fly a kite,
or waiting around for Friday night,
(...)
or a string of pearls, or a pair of pants,
or a wig with curls,
or Another Chance.
Everyone is just waiting."

Plan a mass murder

Каква е цената на това да не се занимавам с работа, която мразя?
Въобще, колко човека ще срещна в живота си, които работят нещо, което обичат, което им харесва и което ги пази от просешка тояга? Не държа да е нещо, което носи адски много пари... Просто работа, която не те кара да се чувстваш като червей... мръсен, наполовина стъпкан, кален, току-що излязъл от дупката си...
Мисля си, че търпимостта ми се изчерпва с всяка следваща обида и груб тон, който понасям. Цялата агресия, която се излива върху мен, попива в порите на кожата ми, трови ме и ме кара да си представям, че извършвам масово убийство. Първоначално все още си представям. Може и скоро да стигна да действие.
Колко точно трябва да се наведа за 400 лева? Мисля, че ако преглътна още една обида, един неблагодарен, поучителен груб тон, ще повърна.
Ще имам ли някога щастието да се занимавам с нещо, което няма да ме кара да се чувствам като нещастна отрепка, смачкана като боклук и отритната като умственоизостанал. Едвам издържам вече... Замислям се, имаше ли изобщо смисъл да се мъча да запазя тази отвратителна неблагодарна "работа", след като... в интерес на истината, не искам да се завръщам при нея.
Мразя я. Главата ме боли от омраза към всичко това... Навсякъде ли ще се отнасят с мен така? Каква е разликата между местата, на които ще ми говорят с уважение, независимо дали мия тоалетни, чинии или под, или правя банкови преводи?
Български работодателю, проклет да си.. И вечно беден. По-беден и от мен. И нека всеки път, когато влизаш в магазина да пазаруваш да смяташ наум предварително сметката. Както аз правя откакто се помня. И нека касиерката те гледа с повече омраза отколкото мен.
Писна ми... Наистина ми писна.

Changes in my life (I got you by my side)

Life-altering events - ok, yea, that's true, that happens.
What about life-altering books, movies, songs, bands? Life-altering people?

A life-altering song about a man who is about to alter my whole life... I can see it in the world in his eyes.

Thoughtless awareness

Искам да млъкнат. Не да мълчат, а изобщо да спрат да издават звуци. Като реклами на mute.
Да ме оставят на мира, да ме оставят да подишам без да надничат зад рамото ми.
Искам да чувам това, което мисля и после да мисля още за него.
Искам си времето за самота. Имам нужда от нея. Тя е единственото, от което имам нужда. Усещам я наоколо, но не мога да я задържа, изплъзва се от погледа ми.
А така я желая... чиста и сурова, както в многото нощи, в които седях на пода на терасата ми, слушах най-красивото чело и гледах черното небе. Безнадеждно романтично и толкова addictive.
На пода на стаята ми, гледах белия таван, ограден от розови стени, и времето отлиташе сякаш чета най-интересната книга. Никога не ми стигаше.
Била съм алчна.
Може би е справедливост. Може би затова сега ми е отнета самотата - трябвало е да съм по-скромна. На кого да се извиня за острата си жажда? Искам я отново, самотата. И този път съм готова и да я споделя с някого...

Silence, swallow me whole.

What are you to me?

Това би трябвало да е едно от най-тъжните неща на света: заблудата. Тъжно е, разбира се, да я гледаш отстрани.

Как ли бих се почувствала аз, когато знам, че това, което ме тревожи и което споделям, не само не е в интерес на никого, ами и излишно натоварвам слушателя... И той ме гледа в очите, а в съзнанието му преминават кадри на съвсем различни мисли. Ще се намразя. Но така съм устроена аз - винаги, винаги търся грешката в себе си. Наобратно ли е това? Понеже, на всичкото отгоре и съм свикнала да ме сочат с обвинителен пръст. И аз соча, разбира се. Кой прав, кой крив... кой знае?
Спомням си в пети клас, как си обещах, че ще бъда най-доброто момиче, че ще направя всичко, за да ме харесват, за да им правя впечатление. Всичко, за да бъда първото момиче в класа, което момчетата не скубят и не обиждат.

От графата "people pleaser" се излиза толкова трудно. Още повече, когато имаш толкова много комплекси...
Дразнят ме. Дразнят ме адски, но ги разбирам. Suffering makes you selfish.

Know that

What does it take for someone to disappoint you?
It takes your trust.

Като

То е като чист хероин, който още не си пробвал... Виждаш го пред тебе, дочуваш ритъма на сърцето си. Пулсът ти надува главата ти, гадаеш плътността му, чувстваш как се разлива и губи в кръвта ти. То е като най-красивото цвете от изчезващ вид, а ти едвам се удържаш да не го откъснеш и сложиш в стъклена ваза у дома, където ще умре. Но ще умре при теб, пред теб.
То е... като една секунда преди оргазма, която искаш да разтегнеш до безкрай и едновременно да прекъснеш веднага.
То е като най-извратеното ти желание да унищожиш нещо красиво, да погубиш това, което обичаш, да го задушиш, да го убиеш.
То е като звук на сирена за траур или бедствие, която искаш да заглушиш преди да те подлуди. Като вселена, която ти се иска да можеш да стиснеш в длан и да смачкаш.
То е като неудържимото желание да забиеш нокти в кожата му, докато пръстите ти не потънат в него и не го разкъсаш.
То е... като красивият му поглед, който никога не разбираш, и мечтаеш да извадиш очите му, за да ги пазиш при себе си.
То е като оковите, които си слагаш, за да се удържаш - тежко, хладно, силно.
То е като едвам изречената молитва да захапе долната ти устна, докато устата му се напълни с кръв.

Fever.

Feelings are intense, words are trivial. Pleasures remain, so does the pain. Words are meaningless and forgettable. All I ever wanted, all I ever needed... is here... in my arms.

You shouldn't fear, child. For all your fears do come true.

Most people who know me either admire me or don't get me. But they all fear me. One way or another they do.
How is it that... I fear YOU so much...? Fear what you're capable of, fear what you hide, fear anything I don't know about you...
I fear you inconceivably much.
I'm scared that you might... destroy me.

I'll escape if I try hard enough

In times of trouble,
in times of need,
more so in times like these
I can't call you a lover
for I don't know how to love.
I won't call you a friend
cuz I'm looking for more.
At times I feel it's pointless.
At times I know it is...









Both picture and lyrics by ~channel-chaser (deviantart).

Good thing he's still holding on to love...

Reflections

Локвите може и да са мръсни, но отраженията в тях са по-красиви от света, в който дишам. Защото в тях няма земя. Само небе, облаци и върхове на дървета...

God bless Apple. And Ipods.

Listening to: Radiohead - Street Spirit (Fade Out)

Спомням си тази песен още от когато бях много малка и не знаех за какво се пее... Но дори тогава ... когато видях клипа и детските ми очички се пълнеха със сълзи и си представях, че се пее за нещо много тъжно, което никога няма да узная (защото не допусках, че един ден ще знам английски)...

Winter wonderland my ass!

What's with the fucking snow? Knock it off already, Mother Nature, will ya?
Bitch.

I'm asking why

Нещо, което силно ме впечатли вчера... Случайно попаднах на една тема във форума на teenproblem.net. Не, не става въпрос за пържоли и прахосмукачки :) Става въпрос за темата, която най-бързо ми вдига адреналина и ме преобразява като Алиса... в страната на злите чудовища :) Искрени и най-дълбоки адмирации към JimmyGestapo, чийто изказ и позиция ме накараха 5-6 пъти сама в офиса да възкликна "А така! Кажи му!", хаха :) Вижте сами тук .

Едвам се сдържах, когато г-н Истински Патриот намеси темата за ГОЛЕЕЕЕЕМИТЕ проблеми на България и нацията ни, проблемите, които разяждали обществото на целия свят, а именно, цитирам "проституция, хомосексуализъм, наркомания и пр." Ех беее :) Сладуран! Как да не го щипнеш по бузката и после да не му смачкаш главата с чук?
Нека обърнем внимание и на следното изречение: "защото България пак казвам, сме ние, а не е Станишев, Доган, Първанов, Бойко Борисов". А сигурно сме Боян Расате (никога няма да свикна да не се засмивам на малоумния му прякор) и Волен Сидеров. Мхм. Сигурно. След като виждам, че не ги е споменал. И да си призная честно, не разбирам много от политика, ама ми е пределно ясно чий последовател е въпросния kristo. Предполагам и на вас. Само като погледна как е изброил имената... Станишев - най-мразен заради подгъзуването си на не по-малко мразения... Доган, Първанов, заради принадлежността си към партията на Станишев и на последно място, но не по-важност, Борисов. Не, пич, хич не си предвидим. Като заговорих за предвидимост и самозвански патриотчета ми хрумват още поне 10 характерни черти на един атакист. Да ви ги изброя?
1. Задължително и първо правило е да се имаш за голям спец по история и да се интересуваш живо от славното минало на жалката ни нацийка.
2. Самокласифицираш се като "метъл" от социалната прослойка, независимо дали слушаш Cradle of filth или саундтрака на Здрач.
3. Псевдометъл си, сиреч си скинар, който обича да ходи в Син Сити или във Версай, ама иначе го прави заради компанията ;) нали?
4. Ако си от Пловдив, задължително си ботевист. Ботевист, атакист, едното води към другото... Ботевистите са толкова противна паплач, че заслужават честта на цял отделен пост в блога ми.
5. Членуваш в поне 2!!! "тайни" политически организации, защитаващи честта на милата страничка и плюещи гореспоменатите проблеми на обществото проституция, педофилия и хомосексуализъм и лепиш нощем плакати или драскаш със спрей знака на БНС, където ти падне.
6. Говориш за хомосексуалността като за "хомосексуализъм", щото, видиш ли, тва е политическо движение срещу идола ти Боян Расате.

7. Не правиш разлика между "педал" и "педераст". А има.
8. Въобразяваш си, че гейовете ИЗГАРЯТ от желание да "парадират" със сексуалнсотта си. Ах, не ви ли е това най-любимото изречение. "Нямам нищо против педалите, ама да не ми го навират в лицето, да не ми парадират. И да не ми налитат." Спокойно беееее... Добре че някой "умник" някога е казал тая велика сентенция, та сега всичките папагалчета да имат компетентно мнение по въпроса - необоримо и ентелегентно. Никой нито ти налита, нито ти навира сексуалността си в лицето ти, защото...
9. Вониш. Вониш на непрани метълски чорапи, на немита бръсната глава, на стари заучени фрази, на жалка политическа позиция, на гнусна човешка позиция, на промито нещастно съзнание, будещо удивление и предизвикващо вълна от плесвания по челото, вониш на простотия, липса на почва под краката и на излагация.

10. Вярваш в християнството и Библията, доколкото ти е удобно, за да привлечеш към мнението си осакатените ментално от комунизма бабчета и старчета и да защитиш що-годе крайно ориенталската си гледна точка. На която по принцип си върл противник ;)

Въобще... всички расате и волен поклонници са изумителна картинка.
Мисля, че тук е мястото да си призная нещо, с което се гордея: де където видя плакат на Атака, го късам. Онзи ден се прибрах вкъщи с 45 мин. закъснение, защото набарах следата на псевдонационалистчетата, налепили някакви глупави плакатчета из квартала ми. Пообиколих, поскъсах към 34 :) Малко ми се сториха и се прибрах духовно неудовлетворена, но не намерих повече. Все още мисля за варианти за заличаване на спрейовите им творения. Приемам предложения.
Вчера Емо ми се скара, заради омразата ми към тях и към комунистите. "Не бива да ги мразиш, както не искаш и ние да бъдем мразени..." Не бива, ама си ги мразя. И ще си ги мразя колкото си пожелая. На тях не им пука за възвишените ми позиции, нито за дипломатичността, нито за разума. Мразят. И аз ги мразя.
Сетих се за нещо гадно. За това, че на миналите избори имаше човек от най-близките ми, който беше гласувал за Атака. Той, разбира се, не пожела да ми се аргументира. Или защото знае, че няма да успее да ме убеди в каквато и да е правота (т.е. само ще се скараме), или защото не може. Аз все пак не съм забравила. Няма и да забравя. И се надявам един ден да благоволи да изкаже мотивите си. Защото за мен това е морално престъпление. Нямам право да съдя приятелите си, нали? За жалост го правя и това е нещо, с което не мога да се преборя и не желая. Престъпление е спрямо мен и всичко, което ценя и обичам, да се извърши подобен акт.
Изисквам обяснение. ASAP. Докато съм в настроение.

Boston Legal

Съжалявам. Търсех въпросната сцена много в youtube, но просто не мога да я намеря. Ако искате наистина да я видите, свалете си 20ти епизод от 3ти сезон на Boston Legal. Между другото, това е един уникален умопомрачително смешен и добър сериал. Точа му ножовете... ще рече, мишката и Mutorrent-a :) Гледала съм откъслечни части на епизоди от различни сезони по FoxLife (speаking of FoxLife, пуснали са True Blood всяка събота вечер :) Ssssooooooookeeeeeeee!) и съм голям фен. Мисля, че си струва да се гледа в оригинална реч, понеже озвучаването на български убива доста от лафовете. А понякога и от героите.
Това е диалогът от сцената, която адски ме разсмя и впечатли с представителната си извадкост (хаха, каква дума! Нищо, важното е да ме разбирате. И уважавате :) ) за американците:
(малко пояснение: във фирмата бяха одобрили един негър, завършил Харвард за ново попълнение в екипа. Когато го запознаха с Дени, той отбеляза, че младежа (негър) не звучи като черен. Сиреч че нямал slang accent. Съответно младия юрист направи изявление, че е станал жертва на расизъм и постави репутацията на фирмата в много неизгодно положение. Шърли с пресконференция успя някакси да закърпи положението, а дадения разговор е редовния в края на почти всеки епизод: Алън и Дени на терасата, пушат пури и пият уиски (скоч))

DENNY: What's that like, to lose?
ALAN: You almost lost in a very big way today, my friend.
DENNY: Oh, you should have seen Shirley! If anyone wonders how she got to be Shirley Schmidt, the evidence was on full display today. She was as strong and as powerful and as dignified as any woman I've ever seen. Made me want to flip her on her back and have sex with her.
ALAN [after a pause]: Do you think you're a racist, Denny?
DENNY: Oh . . . no, I . . . I don't know. Do you think it's racist to say a man "sounds black"?
ALAN: I think it's more offensive to say "street" or "urban" when the inference is you mean "black."
DENNY: So what do you say?
ALAN: Well, Barack Obama referred to the "black sound" as a black "idiom," more like jazz and less like a set score.
DENNY: They let him get away with that?
ALAN [laughing]: Evidently.
DENNY: I might vote for him, you know.
ALAN [astonished]: Obama?
DENNY: Anybody in America can grow up to be president, that's what I say. Except Hillary. She wins, I puke.
ALAN [contemplating]: Barack Obama.
DENNY: Yeah. Handsome, great photo op. I don't know what he stands for. [Sudden realization.] Be a perfect president. He speaks perfect white, as well as black--you never heard me say that.
ALAN: What about McCain?
DENNY: He speaks Bu-u-ush now, can't win.
ALAN: Obama is against the war now, you know.
DENNY: So am I. [Alan is startled.] It's boring. I'm ready for a new war. Time to blow up Iran. We got Saddam. Now we've got to get, uh, Aminadouchebag. And that nutjob in North Korea. They've both got to go, and not . . . because . . . they're not white.
ALAN: Okay. Denny, does it bother you at all that America is so hated by the rest of the world?
DENNY: Well, of course it does, Alan. You just can't please everybody. Better to just . . .
ALAN: Blow them up..?
DENNY: Exactly. And not . . . because they're not white.
ALAN: No.

Don't talk, just kiss

- Аз колко пъти съм ти пращала съобщения през нощта, когато ти беше с нея?
- Нито един път.
- А мислиш ли, че не съм искала... Мислиш ли, че не съм искала да ти пратя едно, две, петдесет и шест съобщения! Да ти се обадя, да ти кажа, че си мисля за теб... А? Мислиш ли...? Но не съм. Не съм, нали? Защото... как да ти пратя съобщение като си те представям легнал до нея, прегърнал я и я целуваш...

Той побърза да възпре задавящите я думи с целувка, легнал до нея. Прегърнал.

You need more, you need more, you need more

(There is no such thing as enough.)

As I was walking my way home after work with headphones in my ears and tears in my eyes, I was trying not to step on the cracks and to find out what's wrong with me.
There must be sth, no other possibility! Must be..!
All that time I spent wondering whether if I'm the reacher or the settler, knowing perfectly well, to the most hidden depths of my mind who exactly I was. I was trying to sew up my eyes, lying, bullshiting myself AGAIN by devoting to find THE question. The perfect question for everything that I was having doubts about, all my inner conflicts. The perfect question for my feelings. A question, not an answer.
There's no need for answers - the question says it all at the very same time it's being asked.

The moment he let me come closer to him... was a dream come true for me. NOW... WHAT DOES THAT SAY? WHO'S THE REACHER?... And who's the settler?

No more questions.

Except maybe... how long am I gonna put up with getting crumbs of love THIS TIME ... (Haven't I starved enough already?)
I can handle the truth. Try me.

Did It Again

Неповторима болка щом не искаш да изпиташ,
не трябва да позволяваш в любовта да се оплиташ.
A любовта е нещото, което заблуждава.
Tворческата любов, каквото и да става, не те предава.
Една любов пристига и после бавно отминава,
докато творческата цял живот във теб остава,
докато творческата цял живот във теб остава...
Докато творческата цял живот във теб остава...
Докато творческата цял живот във теб остава...

Докато творческата цял живот във теб остава.

Why does my heart feel so bad?

Не искам да плача.

Untitled for now

Една малка групичка от хора, две млади жени, една по-възрастна и две деца, се насочи към изхода с бързи отмерени стъпки. Такива, каквито всички имаха щом настъпеше краят на посещенията... всички бързаха да се махнат от подтискащото място, но се стремяха да не показват неприязънта си, затова често се насилваха да извървяват по-бавно 30те крачки до голямата порта... Минаха покрай нея сякаш я нямаше. Сякаш не е нещо, което съществува, което може да привлече нечий поглед или внимание, сякаш беше не човек, а нещо неподвижно, студено и сиво. Често й се случваше да се пита... съществува ли, движи ли се, студена ли е... Усети прекрасния следобеден летен бриз. Не само го усети, беше сигурна, че го е усетила - забеляза как нощницата й се полюлява леко. Беше свикнала да търси доказателства за всичко, така й казваха лекарите "За всичко, което помислиш, намери доказателство, преди да го повярваш" и тя слушаше. Имаше нужда от доказателства непрекъснато за всичко и усещанията й не бяха достатъчни. Както гледаше през телената ограда вятърът отново премина плавно през нея. Тя се залови за дупките на телената ограда и се отпусна леко назад. Косата й вече стигаше до кръста.. а може би и беше по-дълга. Красива дълга кестенява коса... "Забравям аз за твоя глас... В тази нощ странна стават тайнствени неща... В среднощен мраз ще чакам аз твоите стъпки, ще протегна две ръце..." Пееше.
- Соня, Станев те търси! - съквартирантката й крещеше през прозореца. - Соняяяяя!
Трябваше да отвори очи. Обърна гръб на оградата, през която се виждаше останалата част от света, там, където всичко съществуваше, макар и да не го виждаше и където всичко беше нормално. И тя нямаше нужда от доказателства за това. Така й бяха казали, така се знаеше, така се твърдеше - отвъд телената ограда всичко е нормално. Нормално. Основният въпрос тук, а може би и във всяко изолирано кътче на планетата беше "Кое е нормално?" Влезе в малката сива сградичка, със сиви стени, сиви мебели, сиви врати и тръгна право към най-сивата врата в средата на коридора. Кабинетът на доктор Станев. Влезе без да почука. Гледаше го кротко и изучаващо. Той дори не беше надигнал поглед да я поздрави. Седеше втренчен в някакви драсканици на бюрото му... или по-скоро беше маса. Соня имаше нужда да види, че той се движи, че диша преди да му проговори. Имаше нужда от доказателство, че той е там, че съществува.
- Седни де.
Каза го толкова бързо и небрежно... не беше достатъчно. Соня все още не беше убедена, че трябва да му отговори.
Той вдигна вежди и поглед към нея и натърти:
- Седни!
- Не. - тя наистина предпочиташе да остане права.
- Добре. Ще ми кажеш ли как се чувстваш днес? - докторът се облегна съвсем леко назад и се опита да си сложи приветлива физиономия. Не усмихната, но добронамерена.
Соня мълчеше.
- Болят ли те китките и глезените..? Когато си вързана, трябва да стоиш мирно. Ожулванията се получават от твоите собствени движения. "Синини... движение... движа се, той ме вижда, следователно съществувам."
- Днес чуваш ли гласове? - д-р Станев се взря в сивите й очи, следеше за нещо, което би я издало, ако излъже.
- Не. - тя не излъга.
- Санитарката ми каза, че отново не си обядвала. Соня, - той направи кратичка пауза, в която използва да се вгледа още по-настойчиво в нея, почти застрашително респектиращо - кога ще започнеш да се храниш както трябва?
Соня погледна настрани към мивката. Знаеше, че той ще го приеме като знак за досада. А всъщност просто нещо там привлече вниманието й... макар и неподвижно. Нещо сиво... някакъв парцал за миене на под може би.
- Соня?
Тя върна погледа си върху доктора.
- Те не са реални... - ако той не следеше устните й вероятно нямаше да разбере, че тя е казала нещо.
- Да, какво? - докторът се опита да запази максимално спокойствието си, да скрие вълнението си, че тя най-после се опитва да говори.
Соня повтори:
- Те не са реални.
- Кои? Чуваш някого ли?
- Неее, не. Филмите - те не са реални.
- Какви филми, Соня? - той се опитваше да изчаква колкото се може повече преди да й зададе въпрос, но все още не успяваше да предогади посоката.
- Е, не сте ли гледали филми, д-р Станев? В тях лудите винаги се разхождат по красиви ливади и градини или в тъмни коридори, с депресирани физиономии, рошави коси и дълги нокти. Или пък се смеят неконтролируемо. Но не са реални. Сега виждам, че не са били реални никога. Във втора стая има една жена, която непрекъснато крещи. Крещи сякаш вижда нещо, което се приближава към нея. Възрастната жена от шеста стая е толкова уплашена, не смее да се отвие... Младото момиче на съседното легло до нея е наводнило цялата стая... Пренася в една чаша вода и залива пода. По цял ден това прави. Жената от трета бяга от отделението. Не знам как, но съм сигурна, че го прави. Краде червила. Стената й е нарисувана с червило. Цялата. Малки червени лъскави спирали. Ако имах червило, бих й го подарила. Харесва ми как спиралите седят на стената й. А онова русото момиче прекарва по цял ден на пейката под върбата. Сутринта плаче, а през следобеда спи. И все на пейката. А тези, които ги дават по филмите...просто не са реални. И лекарите им не са реални... прекалено много се интересуват. Говорят. - тя замлъкна за малко. Като че ли събираше сила за гласа си. - Защо се правите на лекар от филмите, д-р Станев? Карате ме да се съмнявам дали изобщо сте истински и съществувате.
Очите й не спираха да гледат право в него, към него, през него, отвъд. Сякаш зад него има нещо. Сякаш в него има нещо, което само тя виждаше.
А той... не можеше да отдели сарказма от комплимента в думите й.
- Соня, тук си, за да се почувстваш по-добре...
- Не.
- ... целта е да ти помогнем да се почувстваш по-добре... За да си по-добре, когато се прибереш вкъщи...
- Не!
- Не мога да ти помогна без да говориш с мен.
- Не!
- И какво сме се разбрали за едносричните отговори!? - той знаеше точната мярка между твърдия тон и изпускането на нервите. А Соня не беше от тези, които могат да разтърсят самообладанието му. Настроението й се промени. Тя направи 2 бързи крачки, седна на стола срещу него и дръпна един надраскан лист.

Rabbit-hearted girl

Едва ли ви е неивестно, че най-лесния начин да trigger-неш вдъхновението е да се оставиш да бъдеш наранен. А при мен този момент липсваше за известно време.
Даа, дааа, едва ли имам извинение за дългото си отсъствие. Да си кажа честно, работех над 2 сериозни блог проекта, който засега са в малък застой. Просто не са съвсем в унисон със сегашното ми положение, а ако вдъхновението ти не е в крак с творбата ти, тя се обезсмисля. Сякаш не я чувстваш вече. Следователно няма и кой друг да я почувства. Та... обещала съм си, че ще ги завърша, така че :)
А какво е сегашното ми положение...? Както винаги ми е трудно да го обясня, защото е противоречиво. Ако ме бяхте попитали преди 30 дни щях да отговоря, че е състояние на пълно безгрижие и заслепяващо щастие, преди 20 дни - състояние на нематериалност и астрална проекция в друг свят, красив като този в Аватар (хм, трябва да посветя един пост на филма, струва ми се, дължа му отдаването на чест :) ), ако ме бяхте попитали преди 10 дни - състояние на панически страх.
Чудех се днес... страхът сам идва СЛЕД края на щастието или идва ненадейно и неканен и приближава края на щастието? Къде ли бях чела някога, че единственото нещо, от което си струва да те е страх си е самият страх. Че неизбежното само по себе си не е страшно. Ах... пак излизат въпросчета... Неизбежен ли е краят на щастието, съществува ли изобщо щастие и край на щастие и кое кое обезсмисля. Объркана работа. Мисля, че съм объркана. И уплашена. И несигурна. Защото съм щастлива.

А лошото от всичко казано до тук е, че... he's totally lost. :)

... Просто... не искам да има край. Ето това е страшно.