Показват се публикациите с етикет autism. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет autism. Показване на всички публикации

неделя, 24 април 2011 г.

Easter morbidity

"Теб истината прави ли те щастлива?"

Помислих няколко дни преди да му отговоря.
Нямах нужда от толкова време всъщност. Може би го направих, за да засиля драматичния ефект от отговора си.
Истината... Истината най-често боли, нали така? Така е според клишето. Според реалността също.

Странното в тоя въпрос е, че сам по себе си той предполага, че знаеш истината, но я отхвърляш, защото... не ти отърва.
Истината НЕ Е, за да те прави щастлив или нещастен, разочарован или вдъхновен. Тя Е, за да я знаеш. За да виждаш, чисто и ясно. За да разбираш реалността колкото се може по-обективно.
Всичко, което не е истина, е лъжа. Илюзия, самозаблуда, НЕИСТИНА.



Каква стойност има "щастието ми", ако то не е реално? Ако е неистинно, ако е илюзорно?
Кой би избрал халюцинация, мираж, пред способността да видиш, докоснеш, усетиш наистина, с ръцете си, очите и сърцето си?

Искам истина. Жалея за нея, изисквам я, очаквам я. Вманиачено следя всяка малка подробност, за да захвана изпуснати трошички от нея. ИМАМ НУЖДА от истината, моето мостче между шизофреничните ми кризи и сивата реалност. Сива, но я има.

събота, 13 ноември 2010 г.

Vicious circles

People just can't move on, can they?


четвъртък, 4 ноември 2010 г.

Broken

It doesn't matter what I do... or what I choose. I'm what's wrong.
There's nothing I can do about it.
If I'm not hurting MYSELF, I'm hurting everyone around me and there's nothing I can do about it.
I am... I'm broken.

понеделник, 1 ноември 2010 г.

Wonderful life

Завиждам на лудите за това, че си говорят сами на глас. И аз съм луда, но все още ме е срам да го покажа открито.

Искам да се спра. Да си поговоря малко на глас, да си говоря, докато не се послушам.
Щетите сторени по психиката ми изглеждаха компенсирани, оправени, забравени дори. А ето че не са! Чувствата, които носеха, се засилват към главата ми и ще я разбият... Ще я разбият на мокри кървави парчета кости, кожа и мозък... Мозък, болен, невидимо изгнил, заразен от едно малко зелено чудовище... Боли ме още отпреди удара, боли ме, защото ЗНАМ какво ще сторя. Искам да ги спра.


God knows I'm trying.


Трябва да ги спра. Трябва и аз да спра, да си поговоря, докато се послушам. Докато все още мога.




четвъртък, 3 юни 2010 г.

East of Eden

Мечтая... да мога да върна цветовете на света ти.

понеделник, 10 май 2010 г.

Thoughtless awareness

Искам да млъкнат. Не да мълчат, а изобщо да спрат да издават звуци. Като реклами на mute.
Да ме оставят на мира, да ме оставят да подишам без да надничат зад рамото ми.
Искам да чувам това, което мисля и после да мисля още за него.
Искам си времето за самота. Имам нужда от нея. Тя е единственото, от което имам нужда. Усещам я наоколо, но не мога да я задържа, изплъзва се от погледа ми.
А така я желая... чиста и сурова, както в многото нощи, в които седях на пода на терасата ми, слушах най-красивото чело и гледах черното небе. Безнадеждно романтично и толкова addictive.
На пода на стаята ми, гледах белия таван, ограден от розови стени, и времето отлиташе сякаш чета най-интересната книга. Никога не ми стигаше.
Била съм алчна.
Може би е справедливост. Може би затова сега ми е отнета самотата - трябвало е да съм по-скромна. На кого да се извиня за острата си жажда? Искам я отново, самотата. И този път съм готова и да я споделя с някого...
Silence, swallow me whole.

петък, 12 март 2010 г.

Reflections

Локвите може и да са мръсни, но отраженията в тях са по-красиви от света, в който дишам. Защото в тях няма земя. Само небе, облаци и върхове на дървета...

сряда, 8 юли 2009 г.

Windmills

Тя не вярваше. Не можеше да е истина.
Истина.
Каква ти истина? Какво е истина? Какво е реалност...? Реалност ли беше заглъхналия свят и полупрозрачните фигури и същества, които виждаше... които само от време на време нарушаваха тревожната тишина. Истински ли бяха? Ами бялата земя, по която стъпваше? Ами всички тези мисли, които се топяха толкова бързо, сякаш изобщо не съществуваха. Къде беше границата...?
Истина.
Единствената истина за момента беше СТРАХЪТ.
Не болка, не мъка, не надежда... Страх.
Защо, мила, се страхуваш...? Нали знаеш, че всички твои страхове се сбъдват.
Как беше възможно главата й да тежеше толкова, а мислите й празни, пусти, тихи, глухи, отчаяни.
Всичките мечти изгубиха стойност. Бяха заменени от молба. Молитва към Онзи, за който дори не беше сигурна дали обича, дали му вярва, дали му се доверява, дали ще му повярва.
Една молба - молитва.
Мигът се разтяга до безкрайност, съмнението в Него прорязва, страхът вледени крайчетата на пръстите й. Струваше й се, че върви по въздуха, няколко сантиментра над земята. Струваше й се, че някой ще я разтърси и прегърне, ще й каже, че сънува най-ужасния си сън, че никога няма да прогледне. Мечтаеше за прегръдка и обещание, че слепотата й никога няма да я напусне. Всичко наоколо се размазваше, колкото и бавно да вървеше. Дори когато поспря за малко, целият прозрачен свят не спираше да се движи влудяващо бързо, плашещо, неконтролируемо.
Страхът от истината. Най-накрая разбра какво искаше да й каже той... И въпреки всичките му думи, тя беше неподготвена. Не можеше да понесе истината. И целият й страх се умножаваше безспирно, а погледът й се избистряше.
А тя искаше да бъде сляпа.