Will I always be here?

I see the same pain that I feel... in eyes whose look never catches out mine. A frozen glance, surrounded by noise.

No order, no luck, no hope. A sweeping chaos is destroying everything I lay my hands on. All my choices, dreams and burdens are swirling in the twilight around me.

And I can't move. I'm just an observer. Trapped in my own frailty.

Easter morbidity

"Теб истината прави ли те щастлива?"

Помислих няколко дни преди да му отговоря.
Нямах нужда от толкова време всъщност. Може би го направих, за да засиля драматичния ефект от отговора си.
Истината... Истината най-често боли, нали така? Така е според клишето. Според реалността също.

Странното в тоя въпрос е, че сам по себе си той предполага, че знаеш истината, но я отхвърляш, защото... не ти отърва.
Истината НЕ Е, за да те прави щастлив или нещастен, разочарован или вдъхновен. Тя Е, за да я знаеш. За да виждаш, чисто и ясно. За да разбираш реалността колкото се може по-обективно.
Всичко, което не е истина, е лъжа. Илюзия, самозаблуда, НЕИСТИНА.

Каква стойност има "щастието ми", ако то не е реално? Ако е неистинно, ако е илюзорно?
Кой би избрал халюцинация, мираж, пред способността да видиш, докоснеш, усетиш наистина, с ръцете си, очите и сърцето си?

Искам истина. Жалея за нея, изисквам я, очаквам я. Вманиачено следя всяка малка подробност, за да захвана изпуснати трошички от нея. ИМАМ НУЖДА от истината, моето мостче между шизофреничните ми кризи и сивата реалност. Сива, но я има.