Повръща ми се. Очите ме болят, главата ме боли, носните ми кърпички свършиха, също и салфетките... Искам да спра, но не мога... Искам да се контролирам, но не мога.
Мисля си за изключително смущаващия филм, който гледах снощи... за Естер (In my skin) и Том Сойер. Тя се обсебва от тялото си започва да прави странни неща с него - реже се, хапе се, наранява се, за да кърви и да се гледа, дори изрязва парче кожа от себе си...
В един абзац Марк Твен беше казал за Том, че обича да чопли духовните си рани. Запомних го завинаги.
Видях грозното си отражение в историята за Естер. Грозното духовно себеизтезание, което причинявам на себе си редовно. Като нея в хотелска стая, се затварям в най-отчаяното мрачно място на съзнанието си и се отдавам на тормоз над душата си... Измъквам всички съмнения на показ и ги полирам, подреждам най-отпред всичките си страхове, гарнирам ги с най-черните прогнози за бъдещето, наричам се с най-жестоките имена, забивам хиляди иглички в самочувствието си, издигам недоверието си на трон. Страдам и се оглеждам отвътре. Не спирам, докато не усетя, че кървя прекалено много, че съм близо до предела на силите си, искам да усетя страха, че мога да умра от плач. От мъка. От разочарование. От неразбиране.
Отнема много време дотогава... Но нямам време за губене, нямам минута почивка, трябва да продължа да се наръгвам с болка.
Понякога ми се иска да припадна... Понякога си мисля, че съм толкова близо до безсъзнанието от плач, че ми се привиждат цветни светлинки и черни точици, които се уголемяват.
Представям си, че умирам... и той е преследван от мисълта, че толкова време не успя да ми каже, че ме обича... и аз никога не разбрах. И типично в мой стил, умрях, мислейки си, че не го е казал, защото не ме обича.
Представям си, че ще направи всичко, от което ме е страх, че ще ме разочарова и нарани. Независимо от обстоятелствата и причините, ще ме нарани, точно така както предвиждам. Представям си го постоянно, отново и отново, докато не го приема. Докато ръцете ми не започнат да треперят. Докато не започна с мъка да си взимам въздух между сълзите и рева ми с глас.
Докато не започна да се чудя дали вече не се е случило, или се случва в момента.
Представям си, че наранявам очите си, забивам химикал в едното и нож в другото, разтичат се по лицето ми и боли...но не спирам... НЕ СПИРАМ ДА ГО ВИЖДАМ ПРЕД ОЧИТЕ СИ... Не спирам да чувам как стъпва бавно към счупването, как ме наранява, усещам тихото му признание.
Слагам ръка на сърцето си и си представям, че мога да го извадя. Да го погледам как измъчено изпомпва малкото ми останала кръв, изнемогва и забавя темпо. Всеки удар, всяко свиване е озвучено като удар на метали в пещера... дън... дън... дън... Гледам го и искам да му прошепна "Спри... спри сега, защото ще страдаш повече...", да го отчая и то да спре. Наистина да спре.
И той да съжалява, че никога не ми е казал, че ме е обичал, ако ме е обичал.
Искам да го видя да плаче за мен, да страда, да си представя себе си сам със сърцето си, едвам помръдващо в ръцете му.
Ако ме обича.
от Малката травмичка
