Run, run, run... but you sure can't hide

I often wonder is there something like an unspoken moral code of decency and honesty that all people KNOW. And shortly after, it occurs to my mind that knowing isn't the same as abiding by it.
"Treat others the way you want to be treated"... Doesn't that sound like the most logical thing in the world? Makes sense to me.
But what do I know? I'm a moron, an imbecile, pathetic for EXPECTING people to be honourable. After all the examples life's given me, I still subconsciously expect the same honesty and goodness I would provide to both friends and enemies. Pathetic,... pathetic...
Is there any difference between breaking "the code" with an ill-will and justifying the violation with your own pursuit of happiness? Can the answer lessen the damage done?
Even so, a violation is a violation, crossing a line, invading personal space, breaking... Breaking so many things in its way - peace, harmony, trust,... even a heart.
My expectations of goodness are breaking my heart, my old rusty pinkish glasses. The shattering glass is echoing in my head. I hope it will never stop.
Nobody owes mе anything, true.
The only thing I still keep thinking about is... what then? What happens when you cross the line? Each violation has a price. Even in your universe, I'm sure. Are you ready to pay your debts? You seemed ready when you disturbed my peace.
I hope fate treats you better than... me. Maybe it will have mercy.

Broken

I don't think you can.

The best

До мен самата - Improve yourself

I dare myself to overleap my own potential of constant development.

Пиша писмо до себе си. За да мога всеки път, когато се усъмня в него, в мен, в нас, когато започна да губя въздух, цветове и твърдост под краката си, да мога да си припомня какво искам и да запазя равновесие около него.

[Нямаш нужда от доказателства, нямаш нужда от провокации. Недей да проверяваш. Какво ще се случи и какво ще получиш е без значение. Никой не ти дължи нищо.
Ти сама дължиш на себе си да бъдеш вярна към всичко, което претендираш, че си. Ти си отговорна за щастието си.
Спомни си онази лятна нощ, онзи миг в 5 сутринта, когато погледна към светещия прозорец - Never Bullshit Myself... Обеща си да бъдеш по-добра не само от това, което беше тогава, а и от най-доброто, което можеш да бъдеш, да ставаш все по-добра.
Тези моменти на низост и слабост ти носят срам и тъмнина, увреждат хармонията ти. Не позволявай на моментните ти слабости да се превърнат в редовни самоизтезания.

Спри! Спри се! Спри да мислиш!
Седни. Дишай. Дишай, докато не спреш да мислиш за нищо, освен ритъма на вдишването и издишването.
Замени всяка картина, която искаш да забиеш в главата си с онази сцена, онзи момент, в който лежеше на пода и не можеше да говориш нормално от смях, а той беше над теб осветен, близък, доволен, спокоен, щастлив, с онази усмивка, най-любимата ти. Замени всяка ослепяваща болезнена мисъл със спомена за усещането от целувка по бузата или врата, докато си заспиваш.

Не спирай да дишаш.
Не си позволявай да загубиш светлината.
Не забравяй, че никой нищо не ти дължи. Никой не ти принадлежи. Каквото има да става, ще стане.
Следвай хармонията в себе си... и ще направиш най-доброто.

P.S. Не си позволявай да правиш нищо по-малко от най-доброто. Прощавай си. Kill your ego. Cherish the freedom. You don't need PROOF. You are the proof. All the answers you seek for... are within your love and what you both share. That's all yours. Noone can take it from you.]

Breathe in... breathe out... breathe in... breathe out.


"I need to hear that you love me... before you say goodbye.
Before you say goodbye... Before you say goodbye... Before you say goodbye."