Неповторима болка щом не искаш да изпиташ,
не трябва да позволяваш в любовта да се оплиташ.
A любовта е нещото, което заблуждава.
Tворческата любов, каквото и да става, не те предава.
Една любов пристига и после бавно отминава,
докато творческата цял живот във теб остава,
докато творческата цял живот във теб остава...
Докато творческата цял живот във теб остава...
Докато творческата цял живот във теб остава...
Докато творческата цял живот във теб остава.
сряда, 27 януари 2010 г.
петък, 15 януари 2010 г.
четвъртък, 14 януари 2010 г.
Untitled for now
Една малка групичка от хора, две млади жени, една по-възрастна и две деца, се насочи към изхода с бързи отмерени стъпки. Такива, каквито всички имаха щом настъпеше краят на посещенията... всички бързаха да се махнат от подтискащото място, но се стремяха да не показват неприязънта си, затова често се насилваха да извървяват по-бавно 30те крачки до голямата порта... Минаха покрай нея сякаш я нямаше. Сякаш не е нещо, което съществува, което може да привлече нечий поглед или внимание, сякаш беше не човек, а нещо неподвижно, студено и сиво. Често й се случваше да се пита... съществува ли, движи ли се, студена ли е... Усети прекрасния следобеден летен бриз. Не само го усети, беше сигурна, че го е усетила - забеляза как нощницата й се полюлява леко. Беше свикнала да търси доказателства за всичко, така й казваха лекарите "За всичко, което помислиш, намери доказателство, преди да го повярваш" и тя слушаше. Имаше нужда от доказателства непрекъснато за всичко и усещанията й не бяха достатъчни. Както гледаше през телената ограда вятърът отново премина плавно през нея. Тя се залови за дупките на телената ограда и се отпусна леко назад. Косата й вече стигаше до кръста.. а може би и беше по-дълга. Красива дълга кестенява коса... "Забравям аз за твоя глас... В тази нощ странна стават тайнствени неща... В среднощен мраз ще чакам аз твоите стъпки, ще протегна две ръце..." Пееше.
- Соня, Станев те търси! - съквартирантката й крещеше през прозореца. - Соняяяяя!
Трябваше да отвори очи. Обърна гръб на оградата, през която се виждаше останалата част от света, там, където всичко съществуваше, макар и да не го виждаше и където всичко беше нормално. И тя нямаше нужда от доказателства за това. Така й бяха казали, така се знаеше, така се твърдеше - отвъд телената ограда всичко е нормално. Нормално. Основният въпрос тук, а може би и във всяко изолирано кътче на планетата беше "Кое е нормално?" Влезе в малката сива сградичка, със сиви стени, сиви мебели, сиви врати и тръгна право към най-сивата врата в средата на коридора. Кабинетът на доктор Станев. Влезе без да почука. Гледаше го кротко и изучаващо. Той дори не беше надигнал поглед да я поздрави. Седеше втренчен в някакви драсканици на бюрото му... или по-скоро беше маса. Соня имаше нужда да види, че той се движи, че диша преди да му проговори. Имаше нужда от доказателство, че той е там, че съществува.
- Седни де.
Каза го толкова бързо и небрежно... не беше достатъчно. Соня все още не беше убедена, че трябва да му отговори.
Той вдигна вежди и поглед към нея и натърти:
- Седни!
- Не. - тя наистина предпочиташе да остане права.
- Добре. Ще ми кажеш ли как се чувстваш днес? - докторът се облегна съвсем леко назад и се опита да си сложи приветлива физиономия. Не усмихната, но добронамерена.
Соня мълчеше.
- Болят ли те китките и глезените..? Когато си вързана, трябва да стоиш мирно. Ожулванията се получават от твоите собствени движения. "Синини... движение... движа се, той ме вижда, следователно съществувам."
- Днес чуваш ли гласове? - д-р Станев се взря в сивите й очи, следеше за нещо, което би я издало, ако излъже.
- Не. - тя не излъга.
- Санитарката ми каза, че отново не си обядвала. Соня, - той направи кратичка пауза, в която използва да се вгледа още по-настойчиво в нея, почти застрашително респектиращо - кога ще започнеш да се храниш както трябва?
Соня погледна настрани към мивката. Знаеше, че той ще го приеме като знак за досада. А всъщност просто нещо там привлече вниманието й... макар и неподвижно. Нещо сиво... някакъв парцал за миене на под може би.
- Соня?
Тя върна погледа си върху доктора.
- Те не са реални... - ако той не следеше устните й вероятно нямаше да разбере, че тя е казала нещо.
- Да, какво? - докторът се опита да запази максимално спокойствието си, да скрие вълнението си, че тя най-после се опитва да говори.
Соня повтори:
- Те не са реални.
- Кои? Чуваш някого ли?
- Неее, не. Филмите - те не са реални.
- Какви филми, Соня? - той се опитваше да изчаква колкото се може повече преди да й зададе въпрос, но все още не успяваше да предогади посоката.
- Е, не сте ли гледали филми, д-р Станев? В тях лудите винаги се разхождат по красиви ливади и градини или в тъмни коридори, с депресирани физиономии, рошави коси и дълги нокти. Или пък се смеят неконтролируемо. Но не са реални. Сега виждам, че не са били реални никога. Във втора стая има една жена, която непрекъснато крещи. Крещи сякаш вижда нещо, което се приближава към нея. Възрастната жена от шеста стая е толкова уплашена, не смее да се отвие... Младото момиче на съседното легло до нея е наводнило цялата стая... Пренася в една чаша вода и залива пода. По цял ден това прави. Жената от трета бяга от отделението. Не знам как, но съм сигурна, че го прави. Краде червила. Стената й е нарисувана с червило. Цялата. Малки червени лъскави спирали. Ако имах червило, бих й го подарила. Харесва ми как спиралите седят на стената й. А онова русото момиче прекарва по цял ден на пейката под върбата. Сутринта плаче, а през следобеда спи. И все на пейката. А тези, които ги дават по филмите...просто не са реални. И лекарите им не са реални... прекалено много се интересуват. Говорят. - тя замлъкна за малко. Като че ли събираше сила за гласа си. - Защо се правите на лекар от филмите, д-р Станев? Карате ме да се съмнявам дали изобщо сте истински и съществувате.
Очите й не спираха да гледат право в него, към него, през него, отвъд. Сякаш зад него има нещо. Сякаш в него има нещо, което само тя виждаше.
А той... не можеше да отдели сарказма от комплимента в думите й.
- Соня, тук си, за да се почувстваш по-добре...
- Не.
- ... целта е да ти помогнем да се почувстваш по-добре... За да си по-добре, когато се прибереш вкъщи...
- Не!
- Не мога да ти помогна без да говориш с мен.
- Не!
- И какво сме се разбрали за едносричните отговори!? - той знаеше точната мярка между твърдия тон и изпускането на нервите. А Соня не беше от тези, които могат да разтърсят самообладанието му. Настроението й се промени. Тя направи 2 бързи крачки, седна на стола срещу него и дръпна един надраскан лист.
- Соня, Станев те търси! - съквартирантката й крещеше през прозореца. - Соняяяяя!
Трябваше да отвори очи. Обърна гръб на оградата, през която се виждаше останалата част от света, там, където всичко съществуваше, макар и да не го виждаше и където всичко беше нормално. И тя нямаше нужда от доказателства за това. Така й бяха казали, така се знаеше, така се твърдеше - отвъд телената ограда всичко е нормално. Нормално. Основният въпрос тук, а може би и във всяко изолирано кътче на планетата беше "Кое е нормално?" Влезе в малката сива сградичка, със сиви стени, сиви мебели, сиви врати и тръгна право към най-сивата врата в средата на коридора. Кабинетът на доктор Станев. Влезе без да почука. Гледаше го кротко и изучаващо. Той дори не беше надигнал поглед да я поздрави. Седеше втренчен в някакви драсканици на бюрото му... или по-скоро беше маса. Соня имаше нужда да види, че той се движи, че диша преди да му проговори. Имаше нужда от доказателство, че той е там, че съществува.
- Седни де.
Каза го толкова бързо и небрежно... не беше достатъчно. Соня все още не беше убедена, че трябва да му отговори.
Той вдигна вежди и поглед към нея и натърти:
- Седни!
- Не. - тя наистина предпочиташе да остане права.
- Добре. Ще ми кажеш ли как се чувстваш днес? - докторът се облегна съвсем леко назад и се опита да си сложи приветлива физиономия. Не усмихната, но добронамерена.
Соня мълчеше.
- Болят ли те китките и глезените..? Когато си вързана, трябва да стоиш мирно. Ожулванията се получават от твоите собствени движения. "Синини... движение... движа се, той ме вижда, следователно съществувам."
- Днес чуваш ли гласове? - д-р Станев се взря в сивите й очи, следеше за нещо, което би я издало, ако излъже.
- Не. - тя не излъга.
- Санитарката ми каза, че отново не си обядвала. Соня, - той направи кратичка пауза, в която използва да се вгледа още по-настойчиво в нея, почти застрашително респектиращо - кога ще започнеш да се храниш както трябва?
Соня погледна настрани към мивката. Знаеше, че той ще го приеме като знак за досада. А всъщност просто нещо там привлече вниманието й... макар и неподвижно. Нещо сиво... някакъв парцал за миене на под може би.
- Соня?
Тя върна погледа си върху доктора.
- Те не са реални... - ако той не следеше устните й вероятно нямаше да разбере, че тя е казала нещо.
- Да, какво? - докторът се опита да запази максимално спокойствието си, да скрие вълнението си, че тя най-после се опитва да говори.
Соня повтори:
- Те не са реални.
- Кои? Чуваш някого ли?
- Неее, не. Филмите - те не са реални.
- Какви филми, Соня? - той се опитваше да изчаква колкото се може повече преди да й зададе въпрос, но все още не успяваше да предогади посоката.
- Е, не сте ли гледали филми, д-р Станев? В тях лудите винаги се разхождат по красиви ливади и градини или в тъмни коридори, с депресирани физиономии, рошави коси и дълги нокти. Или пък се смеят неконтролируемо. Но не са реални. Сега виждам, че не са били реални никога. Във втора стая има една жена, която непрекъснато крещи. Крещи сякаш вижда нещо, което се приближава към нея. Възрастната жена от шеста стая е толкова уплашена, не смее да се отвие... Младото момиче на съседното легло до нея е наводнило цялата стая... Пренася в една чаша вода и залива пода. По цял ден това прави. Жената от трета бяга от отделението. Не знам как, но съм сигурна, че го прави. Краде червила. Стената й е нарисувана с червило. Цялата. Малки червени лъскави спирали. Ако имах червило, бих й го подарила. Харесва ми как спиралите седят на стената й. А онова русото момиче прекарва по цял ден на пейката под върбата. Сутринта плаче, а през следобеда спи. И все на пейката. А тези, които ги дават по филмите...просто не са реални. И лекарите им не са реални... прекалено много се интересуват. Говорят. - тя замлъкна за малко. Като че ли събираше сила за гласа си. - Защо се правите на лекар от филмите, д-р Станев? Карате ме да се съмнявам дали изобщо сте истински и съществувате.
Очите й не спираха да гледат право в него, към него, през него, отвъд. Сякаш зад него има нещо. Сякаш в него има нещо, което само тя виждаше.
А той... не можеше да отдели сарказма от комплимента в думите й.
- Соня, тук си, за да се почувстваш по-добре...
- Не.
- ... целта е да ти помогнем да се почувстваш по-добре... За да си по-добре, когато се прибереш вкъщи...
- Не!
- Не мога да ти помогна без да говориш с мен.
- Не!
- И какво сме се разбрали за едносричните отговори!? - той знаеше точната мярка между твърдия тон и изпускането на нервите. А Соня не беше от тези, които могат да разтърсят самообладанието му. Настроението й се промени. Тя направи 2 бързи крачки, седна на стола срещу него и дръпна един надраскан лист.
понеделник, 11 януари 2010 г.
Rabbit-hearted girl
Едва ли ви е неивестно, че най-лесния начин да trigger-неш вдъхновението е да се оставиш да бъдеш наранен. А при мен този момент липсваше за известно време.
Даа, дааа, едва ли имам извинение за дългото си отсъствие. Да си кажа честно, работех над 2 сериозни блог проекта, който засега са в малък застой. Просто не са съвсем в унисон със сегашното ми положение, а ако вдъхновението ти не е в крак с творбата ти, тя се обезсмисля. Сякаш не я чувстваш вече. Следователно няма и кой друг да я почувства. Та... обещала съм си, че ще ги завърша, така че :)
А какво е сегашното ми положение...? Както винаги ми е трудно да го обясня, защото е противоречиво. Ако ме бяхте попитали преди 30 дни щях да отговоря, че е състояние на пълно безгрижие и заслепяващо щастие, преди 20 дни - състояние на нематериалност и астрална проекция в друг свят, красив като този в Аватар (хм, трябва да посветя един пост на филма, струва ми се, дължа му отдаването на чест :) ), ако ме бяхте попитали преди 10 дни - състояние на панически страх.
Чудех се днес... страхът сам идва СЛЕД края на щастието или идва ненадейно и неканен и приближава края на щастието? Къде ли бях чела някога, че единственото нещо, от което си струва да те е страх си е самият страх. Че неизбежното само по себе си не е страшно. Ах... пак излизат въпросчета... Неизбежен ли е краят на щастието, съществува ли изобщо щастие и край на щастие и кое кое обезсмисля. Объркана работа. Мисля, че съм объркана. И уплашена. И несигурна. Защото съм щастлива.
А лошото от всичко казано до тук е, че... he's totally lost. :)
... Просто... не искам да има край. Ето това е страшно.
Даа, дааа, едва ли имам извинение за дългото си отсъствие. Да си кажа честно, работех над 2 сериозни блог проекта, който засега са в малък застой. Просто не са съвсем в унисон със сегашното ми положение, а ако вдъхновението ти не е в крак с творбата ти, тя се обезсмисля. Сякаш не я чувстваш вече. Следователно няма и кой друг да я почувства. Та... обещала съм си, че ще ги завърша, така че :)
А какво е сегашното ми положение...? Както винаги ми е трудно да го обясня, защото е противоречиво. Ако ме бяхте попитали преди 30 дни щях да отговоря, че е състояние на пълно безгрижие и заслепяващо щастие, преди 20 дни - състояние на нематериалност и астрална проекция в друг свят, красив като този в Аватар (хм, трябва да посветя един пост на филма, струва ми се, дължа му отдаването на чест :) ), ако ме бяхте попитали преди 10 дни - състояние на панически страх.
Чудех се днес... страхът сам идва СЛЕД края на щастието или идва ненадейно и неканен и приближава края на щастието? Къде ли бях чела някога, че единственото нещо, от което си струва да те е страх си е самият страх. Че неизбежното само по себе си не е страшно. Ах... пак излизат въпросчета... Неизбежен ли е краят на щастието, съществува ли изобщо щастие и край на щастие и кое кое обезсмисля. Объркана работа. Мисля, че съм объркана. И уплашена. И несигурна. Защото съм щастлива.
А лошото от всичко казано до тук е, че... he's totally lost. :)
... Просто... не искам да има край. Ето това е страшно.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
