събота, 18 юни 2011 г.

Black

Откакто се помня имам нощи, в които мисля за това преди да заспя. Опитвам се да си представя, че таванът на стаята ми е последното нещо, което ще видя, че шумът от някой влак, ще е последното нещо, което ще чуя, че затварям очи и повече не ги oтварям. И виждам само черно. И изобщо виждам ли го след като всичко е черно, мога ли да виждам? Мога ли да мисля след като ме няма?
Искам да знам какво е, защото ме е страх. Дали духът ми излиза от тялото ми и се рее наоколо 40 дни... Или душата ми отлита някъде далеч и се слива с тялото на някое новородено... Или с нов стрък диво цвете, или оранжерийна орхидея, или пък лалугер или сънливец.
Дали продължавам да виждам себе си в съзнанието си като чист човек облечен в бяло, отиваш към рая... Дали съм с бяла коса или тъмно руса, дали съм аз като себе си в момента, в който съм била най-щастлива? Дали ще видя всички, които съм изгубила, ще мога ли да поговоря с тях... Ще мога ли да те погаля по бузата и да те усетя плътен и жив, или ще почувствам светлината ти, както слънцето, което ме събужда, когато заспя на открито...
Искам да знам. Толкова много ме е страх...
Толкова много, че съм готова да взема един куп решения за себе си: здравословно хранене, повече спортуване, никакви вафли, сладолед само на рождения ми ден, никакъв алкохол, никакви цигари след секс, да запиша медицина в някой много важен голям университет и да намеря лекарство, да намеря ключа за безсмъртието, да го раздавам незаконно против договора си на всеки, който срещна. Само и само никой да не остарее! Никой да не умре! И най-вече аз.
Понякога ме е страх толкова много, че ми се иска да се свърши. Просто да намеря нужните хапчета или достатъчно остър нож и много кураж и да сложа край. Просто край. За да спра да очаквам, за да спра да се страхувам толкова.
Искам да ми разкажеш всичко. Искам да те сънувам тази вечер, за да ми разкажеш... дали всичко, което казват и в което вярват е необходима илюзия...
Искам да ми кажеш всичко.


Пак ще ме е страх.
Пак ще си представям всяка вечер какво е... Таванът, влакът, черното, нищото.
После всеки един от приятелите ми, как разбират, какво си казват, колко плачат, как го преживяват, как продължават... а аз оставам в нищото.
А всъщност... може би всички сме в нищото. Просто когато ме няма, го виждам в черно. А тези, които продължават, го виждат цветно. И са заедно в него.

А аз съм сама.

1.

Всеки е сам, всеки е единица, всеки е.... единственото, което има и не може да му бъде отнето.
1 in black or 1 in rainbows.

Иска ми се да те познавах по-добре. Да можех да си спомня поне 1 прегръдка, която сме имали.
Всеки път, когато видя ароматизатор за кола под формата на животинче се сещам за теб. Завинаги ще живееш в краткия ми спомен за звука на силния ти смях.
Представям си, че успявам да те срещна отново 1 ден. И тогава ще те опозная. И прегърна... поне 1 път.

събота, 4 юни 2011 г.

STOP

You have to stop.
You have to stop.
You HAVE TO stop.
You HAVE TO STOP...

You have to stop...

Just... STOP.