Тя не вярваше. Не можеше да е истина.
Истина.
Каква ти истина? Какво е истина? Какво е реалност...? Реалност ли беше заглъхналия свят и полупрозрачните фигури и същества, които виждаше... които само от време на време нарушаваха тревожната тишина. Истински ли бяха? Ами бялата земя, по която стъпваше? Ами всички тези мисли, които се топяха толкова бързо, сякаш изобщо не съществуваха. Къде беше границата...?
Истина.
Единствената истина за момента беше СТРАХЪТ.
Не болка, не мъка, не надежда... Страх.
Защо, мила, се страхуваш...? Нали знаеш, че всички твои страхове се сбъдват.
Как беше възможно главата й да тежеше толкова, а мислите й празни, пусти, тихи, глухи, отчаяни.
Всичките мечти изгубиха стойност. Бяха заменени от молба. Молитва към Онзи, за който дори не беше сигурна дали обича, дали му вярва, дали му се доверява, дали ще му повярва.
Една молба - молитва.
Мигът се разтяга до безкрайност, съмнението в Него прорязва, страхът вледени крайчетата на пръстите й. Струваше й се, че върви по въздуха, няколко сантиментра над земята. Струваше й се, че някой ще я разтърси и прегърне, ще й каже, че сънува най-ужасния си сън, че никога няма да прогледне. Мечтаеше за прегръдка и обещание, че слепотата й никога няма да я напусне. Всичко наоколо се размазваше, колкото и бавно да вървеше. Дори когато поспря за малко, целият прозрачен свят не спираше да се движи влудяващо бързо, плашещо, неконтролируемо.
Страхът от истината. Най-накрая разбра какво искаше да й каже той... И въпреки всичките му думи, тя беше неподготвена. Не можеше да понесе истината. И целият й страх се умножаваше безспирно, а погледът й се избистряше.
А тя искаше да бъде сляпа.
