Хубавата музика винаги ме намира в подходящите моменти, тези, за които е написана, тези, на чиито заден фон и без това звучи в главата ми.
Тези, в които нахлува мъглата.
Замъглява всички прозорци, смразява краката ми и всички мисли. Страх ме е да потегля или помисля, в която и да е посока. Като огромна длан ме сплеска и залепи за пода. И вглеждайки се в бялата стена, опряла чело в кухия гипсокартон, усетих отново добре потисканата и скрита болка, така горчиво позната, горчиво клиширана...
Какво да кажа? Къде да дена ръцете си? Как да преглътна сълзите си? Кога да си поема въздух?
Каквото и да направя е грешка. А всички знаем колко мразя грешките. Мразя ги и не мога без тях. Защото те определят всичко. Всичко в мен, всичко около мен и далече извън мен. Определят цялата ми същност. Всичко, което съм, дължа на грешките си.
Осъждам се жестоко, осъждам и другите. Най-любимите ми - най-жестоко. Последни имат право на милост те.... и след тях - аз.
Питах се...
Цялата тази обърканост и болка сега се появи или сега излиза наяве? Или пък... винаги е била и винаги се е появявала, само аз я маскирам в себе си като нещо друго - оправдание и тълкувание след тълкувание...
Онази стара болка - черно предвестие на черни събития и много... много рев, музика през нощта, пушене на цигари на пода.
Искам да се примиря, че не зависи от мен, че не мога да го променя, че не съм палачът на правдата.
Искам да се примиря и докато искам, започвам да се съмнявам в правдата, такава, каквато я виждам. А тя най-вероятно е субективна. И грешките на другите са тяхното най-голямо богатство и светилище и аз трябва просто... да се отдръпна.
Задавам си тук както винаги един куп въпроси. Ужким пред себе си, а на някой друг. И обратното. И винаги се моля да не съм единствената, която се терзае с тях. А колкото повече нараства бройката им, толкова по осъдена се чувствам.
Осъдена да съм сама в мъглата, без да смея да потегля или помисля, в която и да е посока. Осъдена... да се съмнявам в собственото си чувство за правда и справедливост. Винаги сама.
Безброй много пъти ще е "сега" във "винаги". Но един път ще е "никога". Наистина никога.
"The truth is in our grasp but destiny is only a token in the sea of our intentions.
Building bridges made of light, we will make our way to heaven (blasphemy in vain), borrowed time on angels wings, fighting future for the lonely... and we find we're human after all.
We're only human.
Human after all."
