My soul is a dark place

ARE YOU IN DESPAIR?

"You bitch! God damn it, you broke my fucking heart!"

I always have a movie or a song companion in every specific moment of my life. Always.

One song or one movie scene that usually doesn't have too much in common with the situation that I am in, but perfectly reflects my mood... And of course my rambling thoughts.
Oh, my thoughts. My own cancer. My proclivity to self destruction is my personal dark passenger.

I knew I shouldn't be left alone. I start thinking, talking to myself, falling in despair and desperately trying to come to the surface, get some air and just strive to get to the shore.
I had forgotten this feeling - the uncertainty, the fear, the doubt. It's been so long since I've been up all night, staring at the ceiling and praying... that you wouldn't leave me.

I always knew it. I always knew that if the day should come, I will be the one to walk away.
"I don't love you anymore. Goodbye."
But now... everything is warped. Now I know the truth.
I asked for it, right? "Rather than love, than money, than fame... give me TRUTH."

My dark passenger is completely satisfied: all his doubts about you, all his reasons to never trust you, all his objections had a strong point. He's glad. He likes being right. He has been starving for so long, he needed a big dish of betrayal.

I stood there, on the floor, concentrated on a zebra. Black and white. Black and white.
I couldn't believe the words although the visions that they brought to me were so painful. I know these visions very well. Every night I used to try to chase them away so that I could get some sleep and load up some sincere smiles for the coming day.
These visions... they show in every corner... in every moment of the past that I am supposed to let go of.
But I am reliving it. It's happening now, right in front of me. I can see her hands in your hair... your hands on her... All the kisses that I witnessed. I see them now again.

I'm inadequate. There are moments when I catch myself staring at you, wondering if you are who you really are... Wondering what will be the next thing that you will hide from me and my heart shaped tumor will finally give up beating for you.
I stare at you to convince myself that you are really here with me. Or... are you?
I stare so hard and wonder do you have any idea how much I love you?...Do you? How did you manage to bring back my need?

I keep repeating that I love you. I love you. I love you. I love you. I love you.
I am not sure if I'm not just saying it to make myself believe it.

I am so pathetic in my panic. Humiliated, groveling, scared. I'm losing myself in the fear that you will leave me.

The truth... the truth that I asked for: You will destroy me. It's too late. I can't protect myself. You have the control.

Now I know how this will end.

My fucking heart...

Now I know how this will end

You will destroy me.

The pain in my heart

Като постоянно нарастващо кълбо от енергия с ядро от мълния, което изпълва стаята.

Изсмуква кръвта ми през кожата,

стопява костите ми

и изгаря всичко останало от мен.

Изпълва цялата стая и избухва, а ехото на експлозията носи в себе си единствено тихите, едва тътнещи, последни удари на влюбеното ми сърце.

Too late for love

I used to wonder what was worse: just not being with the one you love or not being able to be with the one you love. Now I wonder between not having your beloved or having him and still feeling lonely as shit...

Will I always have to beg for your love, attention and affection?
I'm always on my knees praying and hoping for a kiss, a touch, a look... I never stop yearning for it. And I always get it a moment too late.

A moment too late is really late.

Archive - Again.mp3

Will I always be here?

I see the same pain that I feel... in eyes whose look never catches out mine. A frozen glance, surrounded by noise.

No order, no luck, no hope. A sweeping chaos is destroying everything I lay my hands on. All my choices, dreams and burdens are swirling in the twilight around me.

And I can't move. I'm just an observer. Trapped in my own frailty.

Inconsolable

Повръща ми се. Очите ме болят, главата ме боли, носните ми кърпички свършиха, също и салфетките... Искам да спра, но не мога... Искам да се контролирам, но не мога.
Мисля си за изключително смущаващия филм, който гледах снощи... за Естер (In my skin) и Том Сойер. Тя се обсебва от тялото си започва да прави странни неща с него - реже се, хапе се, наранява се, за да кърви и да се гледа, дори изрязва парче кожа от себе си...
В един абзац Марк Твен беше казал за Том, че обича да чопли духовните си рани. Запомних го завинаги.
Видях грозното си отражение в историята за Естер. Грозното духовно себеизтезание, което причинявам на себе си редовно. Като нея в хотелска стая, се затварям в най-отчаяното мрачно място на съзнанието си и се отдавам на тормоз над душата си... Измъквам всички съмнения на показ и ги полирам, подреждам най-отпред всичките си страхове, гарнирам ги с най-черните прогнози за бъдещето, наричам се с най-жестоките имена, забивам хиляди иглички в самочувствието си, издигам недоверието си на трон. Страдам и се оглеждам отвътре. Не спирам, докато не усетя, че кървя прекалено много, че съм близо до предела на силите си, искам да усетя страха, че мога да умра от плач. От мъка. От разочарование. От неразбиране.
Отнема много време дотогава... Но нямам време за губене, нямам минута почивка, трябва да продължа да се наръгвам с болка.
Понякога ми се иска да припадна... Понякога си мисля, че съм толкова близо до безсъзнанието от плач, че ми се привиждат цветни светлинки и черни точици, които се уголемяват.
Представям си, че умирам... и той е преследван от мисълта, че толкова време не успя да ми каже, че ме обича... и аз никога не разбрах. И типично в мой стил, умрях, мислейки си, че не го е казал, защото не ме обича.
Представям си, че ще направи всичко, от което ме е страх, че ще ме разочарова и нарани. Независимо от обстоятелствата и причините, ще ме нарани, точно така както предвиждам. Представям си го постоянно, отново и отново, докато не го приема. Докато ръцете ми не започнат да треперят. Докато не започна с мъка да си взимам въздух между сълзите и рева ми с глас.
Докато не започна да се чудя дали вече не се е случило, или се случва в момента.
Представям си, че наранявам очите си, забивам химикал в едното и нож в другото, разтичат се по лицето ми и боли...но не спирам... НЕ СПИРАМ ДА ГО ВИЖДАМ ПРЕД ОЧИТЕ СИ... Не спирам да чувам как стъпва бавно към счупването, как ме наранява, усещам тихото му признание.

Слагам ръка на сърцето си и си представям, че мога да го извадя. Да го погледам как измъчено изпомпва малкото ми останала кръв, изнемогва и забавя темпо. Всеки удар, всяко свиване е озвучено като удар на метали в пещера... дън... дън... дън... Гледам го и искам да му прошепна "Спри... спри сега, защото ще страдаш повече...", да го отчая и то да спре. Наистина да спре.
И той да съжалява, че никога не ми е казал, че ме е обичал, ако ме е обичал.
Искам да го видя да плаче за мен, да страда, да си представя себе си сам със сърцето си, едвам помръдващо в ръцете му.

Ако ме обича.

от Малката травмичка

Cry

You're my sick friend
And you're always around
I know wherever I go
you'll be found.

I've been happy before
I've been lonely before
But since you know me
I'm not anymore...

I try so hard to shake you
cuz you're sticking to my skin.
And in my mind I break you
but you've locked the door within.

It's been enough now
The game is up now
It's getting rough now
You gotta stop now
Living in limbo is leaving me dry...
Do you find pleasure in watching me cry..?

You've got a secret
you don't want me to see.
But deep inside
you can't breathe without me.

You keep taking in
my sweet energy.
You keep inhaling
the life out of me.

I try so hard to shake you
but you're sticking to my skin.
And in my mind I break you...
but you've locked the door within...