What are you to me?

Това би трябвало да е едно от най-тъжните неща на света: заблудата. Тъжно е, разбира се, да я гледаш отстрани.

Как ли бих се почувствала аз, когато знам, че това, което ме тревожи и което споделям, не само не е в интерес на никого, ами и излишно натоварвам слушателя... И той ме гледа в очите, а в съзнанието му преминават кадри на съвсем различни мисли. Ще се намразя. Но така съм устроена аз - винаги, винаги търся грешката в себе си. Наобратно ли е това? Понеже, на всичкото отгоре и съм свикнала да ме сочат с обвинителен пръст. И аз соча, разбира се. Кой прав, кой крив... кой знае?
Спомням си в пети клас, как си обещах, че ще бъда най-доброто момиче, че ще направя всичко, за да ме харесват, за да им правя впечатление. Всичко, за да бъда първото момиче в класа, което момчетата не скубят и не обиждат.

От графата "people pleaser" се излиза толкова трудно. Още повече, когато имаш толкова много комплекси...
Дразнят ме. Дразнят ме адски, но ги разбирам. Suffering makes you selfish.