Plan a mass murder

Каква е цената на това да не се занимавам с работа, която мразя?
Въобще, колко човека ще срещна в живота си, които работят нещо, което обичат, което им харесва и което ги пази от просешка тояга? Не държа да е нещо, което носи адски много пари... Просто работа, която не те кара да се чувстваш като червей... мръсен, наполовина стъпкан, кален, току-що излязъл от дупката си...
Мисля си, че търпимостта ми се изчерпва с всяка следваща обида и груб тон, който понасям. Цялата агресия, която се излива върху мен, попива в порите на кожата ми, трови ме и ме кара да си представям, че извършвам масово убийство. Първоначално все още си представям. Може и скоро да стигна да действие.
Колко точно трябва да се наведа за 400 лева? Мисля, че ако преглътна още една обида, един неблагодарен, поучителен груб тон, ще повърна.
Ще имам ли някога щастието да се занимавам с нещо, което няма да ме кара да се чувствам като нещастна отрепка, смачкана като боклук и отритната като умственоизостанал. Едвам издържам вече... Замислям се, имаше ли изобщо смисъл да се мъча да запазя тази отвратителна неблагодарна "работа", след като... в интерес на истината, не искам да се завръщам при нея.
Мразя я. Главата ме боли от омраза към всичко това... Навсякъде ли ще се отнасят с мен така? Каква е разликата между местата, на които ще ми говорят с уважение, независимо дали мия тоалетни, чинии или под, или правя банкови преводи?
Български работодателю, проклет да си.. И вечно беден. По-беден и от мен. И нека всеки път, когато влизаш в магазина да пазаруваш да смяташ наум предварително сметката. Както аз правя откакто се помня. И нека касиерката те гледа с повече омраза отколкото мен.
Писна ми... Наистина ми писна.

What are you to me?

Това би трябвало да е едно от най-тъжните неща на света: заблудата. Тъжно е, разбира се, да я гледаш отстрани.

Как ли бих се почувствала аз, когато знам, че това, което ме тревожи и което споделям, не само не е в интерес на никого, ами и излишно натоварвам слушателя... И той ме гледа в очите, а в съзнанието му преминават кадри на съвсем различни мисли. Ще се намразя. Но така съм устроена аз - винаги, винаги търся грешката в себе си. Наобратно ли е това? Понеже, на всичкото отгоре и съм свикнала да ме сочат с обвинителен пръст. И аз соча, разбира се. Кой прав, кой крив... кой знае?
Спомням си в пети клас, как си обещах, че ще бъда най-доброто момиче, че ще направя всичко, за да ме харесват, за да им правя впечатление. Всичко, за да бъда първото момиче в класа, което момчетата не скубят и не обиждат.

От графата "people pleaser" се излиза толкова трудно. Още повече, когато имаш толкова много комплекси...
Дразнят ме. Дразнят ме адски, но ги разбирам. Suffering makes you selfish.

Winter wonderland my ass!

What's with the fucking snow? Knock it off already, Mother Nature, will ya?
Bitch.

Размисли от рейса

Listening to Steve Winwood - I'm not drowning

Ох! Вече няколко пъти започвам да пиша нещо и го изтривам! Това е, защото друго ми е на сърце и ме мъчи... Вчера, завчера и деня преди това, както и днес, прекарах ужасно много време ровейки се в блоговете на някакви непознати хора. Софиянци, разбира се. Не че да си софиянец е лошо, просто... трябва да се отбележи. Тези въпросни хора изглежда си се познават и се знаят и са си една алтернативна групичка от младши пациенти във възможно най-добрия смисъл казано: забавни, интелигентни, остроумни, образовани, културни по свой собствен начин. Интересно е как се чувствам, докато чета публикациите им. От една страна им се възхищавам и мечтая да ги познавам, от друга страна ме е срам. Мисля си, че ако те могат да прегледат моя блог, ще го отхвърлят супер бързо като поредното клише, понеже техните са... толкова неповторимо готини. От друга страна след вече развития сценарий им се ядосвам и си казвам "ОТКЪДЕ ПЪК НАКЪДЕ ще ме отхвърлят? 'Що пък моят блог да е недостоен за вниманието на тяхна милост? Ега ти тъпаците... седнали и по 5 часа на ден седят и мислят на колко по-оригинални да се направят...."
И накрая... стигам до най-различни изводи. Какъв е смисъла на блога (и на живота:) )? Защо е създаден, каква е целта му, предназначението, идеята, нуждата...?? Целта е каквато аторът сам реши. Кой качва снимчици и се лигави, кой пише поезия, кой проза, кой дневник, кой хули и плюе, все тая. Има само 1 нещо, което по моя критерий определя кой блог е добър или не, а именно доколко е искрен. Искреността е като всяко човешко качество нещо субективно, точно както истината (ооо, сетих се за доц. Вацев, който се опитваше да ме убеди, че той знае АБСОЛЮТНАТА ИСТИНА, уау...) Което от своя страна пак ме затруднява и точно заради това изпадам в тия състояния на възхищение и агресия към въпросните автори. Понякога ми се струва, че никой не е искрен в нета. Сядаш да пишеш публикация в блога си. Ако идеята на твоя блог е да бъдеш четен и коментиран от много хора... еми, нема да ти повервам, брат. :) Не мога. Самата мисъл, че ще бъдеш прочетен и коментиран поражда в теб явно или неявно желание да оставиш определено впечатление - дали ще е да предизвикаш скандал или да разплачеш някого, или пък демонстративно да покажеш абстрактните си лирически умения... фалш. Всичко е фалш. Еба си нета! Зададох си въпроса: А АЗ ИСКРЕНА ЛИ СЪМ?

Искам ли да разплача някого? Да го убедя, че съм права? Да го накарам да се усмихне?

Нали ако искам да бъда себе си и да си излея нещо тъжно, весело, красиво, глупаво и тежко ще е най-добре да го направя с лист и хартия само за себе си. Само пред себе си. Защо тук?
Знам защо тук :) Защото агресията, която тая в себе си трябва да бъде изсипана в присъствието на много хора. Знам, че само тогава наистина се освобождавам от нея.
Значи всичко си струва, поне за мен. А ако съм успяла да разплача, усмихна или ядосам някого, значи си е струвало и за тях. :)

The best of us can find happiness in misery.

Well, I guess I'm just not one of the best... Днес ми се иска да поговоря малко точно за мизерията. Не нещастието, а точно и именно мизерията.
Мизерията, която ми пречи да заспя вечер или ако заспя, да се усмихна сутрин. Мразя тази мизерия. Мразя начинът, по който непрекънато като дразнеща аларма на кола ми напомня за себе си... когато отварям хладилника, когато отварям гардероба, когато гледам телевизия, когато проверявам пощата... Когато минавам през коридора на апартамента ми, я виждам да ме гледа нагло, застанала между старите ми обувки и ботушите ми с несменени капачки... Виждам я на празната ми тоалетка за козметика, до свършващия балсам за коса, на масата в хола... Следи ме. Върви след мен дори когато пресичам улицата. Дори когато гледам небето и мечтая да отида на море. Виждам името й написано на челото ми като се погледна в огледалото. Виждам я най-ясно в отражението си на витрините на магазините. Седи до мен. Винаги до мен. Не ме напуска нито за секунда. Напомня ми да си сметна предварително сумата за покупките, за да ми стигнат парите. Подиграва ми се когато влизам в хубав магазин, защото не разбира самоизтезанието ми. Мизерията... на жп гарата... на будките за закуски... върху старите дрехи на майка ми, в погледа ми когато се прибирам пеша от работа. Мизерия, която е впила устни в моите и взима дъха ми. Мразя я! Мразя да я виждам навсякъде, да я усещам по ръцете си... Да я виждам в кутийките за лекарства на баба ми, по грубите ръце на дядо ми... Сляла се е с всичко. Дори и с мен. Личи си във всеки мой поглед, шуми при всяка моя мисъл и заглушава всичките ми мечти... Завира с пълна пара в собствената ми вина. Вина, че съм се помъчила да я забравя за час или два. Ври, кипи, облива ме, залива ме. Задушава ме от безсилие, пълни очите ми със сълзи. Мизерията е сериен убиец... завързва ръцете ми, удушва вярата ми, пребива оптимизма ми, унищожава всичките ми мечти една по една, отравя самочувствието ми и разчленява всеки мой опит да се съвзема. Не ме оставя сама нито за миг. Винаги до мен. Винаги до мен.
Мразя я. Не ме вини, че търся начини да я изгоня... и ставам все по-готова на всичко.