Listening to Steve Winwood - I'm not drowning
Ох! Вече няколко пъти започвам да пиша нещо и го изтривам! Това е, защото друго ми е на сърце и ме мъчи... Вчера, завчера и деня преди това, както и днес, прекарах ужасно много време ровейки се в блоговете на някакви непознати хора. Софиянци, разбира се. Не че да си софиянец е лошо, просто... трябва да се отбележи. Тези въпросни хора изглежда си се познават и се знаят и са си една алтернативна групичка от младши пациенти във възможно най-добрия смисъл казано: забавни, интелигентни, остроумни, образовани, културни по свой собствен начин. Интересно е как се чувствам, докато чета публикациите им. От една страна им се възхищавам и мечтая да ги познавам, от друга страна ме е срам. Мисля си, че ако те могат да прегледат моя блог, ще го отхвърлят супер бързо като поредното клише, понеже техните са... толкова неповторимо готини. От друга страна след вече развития сценарий им се ядосвам и си казвам "ОТКЪДЕ ПЪК НАКЪДЕ ще ме отхвърлят? 'Що пък моят блог да е недостоен за вниманието на тяхна милост? Ега ти тъпаците... седнали и по 5 часа на ден седят и мислят на колко по-оригинални да се направят...."
И накрая... стигам до най-различни изводи. Какъв е смисъла на блога (и на живота:) )? Защо е създаден, каква е целта му, предназначението, идеята, нуждата...?? Целта е каквато аторът сам реши. Кой качва снимчици и се лигави, кой пише поезия, кой проза, кой дневник, кой хули и плюе, все тая. Има само 1 нещо, което по моя критерий определя кой блог е добър или не, а именно доколко е искрен. Искреността е като всяко човешко качество нещо субективно, точно както истината (ооо, сетих се за доц. Вацев, който се опитваше да ме убеди, че той знае АБСОЛЮТНАТА ИСТИНА, уау...) Което от своя страна пак ме затруднява и точно заради това изпадам в тия състояния на възхищение и агресия към въпросните автори. Понякога ми се струва, че никой не е искрен в нета. Сядаш да пишеш публикация в блога си. Ако идеята на твоя блог е да бъдеш четен и коментиран от много хора... еми, нема да ти повервам, брат. :) Не мога. Самата мисъл, че ще бъдеш прочетен и коментиран поражда в теб явно или неявно желание да оставиш определено впечатление - дали ще е да предизвикаш скандал или да разплачеш някого, или пък демонстративно да покажеш абстрактните си лирически умения... фалш. Всичко е фалш. Еба си нета! Зададох си въпроса: А АЗ ИСКРЕНА ЛИ СЪМ?
Ох! Вече няколко пъти започвам да пиша нещо и го изтривам! Това е, защото друго ми е на сърце и ме мъчи... Вчера, завчера и деня преди това, както и днес, прекарах ужасно много време ровейки се в блоговете на някакви непознати хора. Софиянци, разбира се. Не че да си софиянец е лошо, просто... трябва да се отбележи. Тези въпросни хора изглежда си се познават и се знаят и са си една алтернативна групичка от младши пациенти във възможно най-добрия смисъл казано: забавни, интелигентни, остроумни, образовани, културни по свой собствен начин. Интересно е как се чувствам, докато чета публикациите им. От една страна им се възхищавам и мечтая да ги познавам, от друга страна ме е срам. Мисля си, че ако те могат да прегледат моя блог, ще го отхвърлят супер бързо като поредното клише, понеже техните са... толкова неповторимо готини. От друга страна след вече развития сценарий им се ядосвам и си казвам "ОТКЪДЕ ПЪК НАКЪДЕ ще ме отхвърлят? 'Що пък моят блог да е недостоен за вниманието на тяхна милост? Ега ти тъпаците... седнали и по 5 часа на ден седят и мислят на колко по-оригинални да се направят...."
И накрая... стигам до най-различни изводи. Какъв е смисъла на блога (и на живота:) )? Защо е създаден, каква е целта му, предназначението, идеята, нуждата...?? Целта е каквато аторът сам реши. Кой качва снимчици и се лигави, кой пише поезия, кой проза, кой дневник, кой хули и плюе, все тая. Има само 1 нещо, което по моя критерий определя кой блог е добър или не, а именно доколко е искрен. Искреността е като всяко човешко качество нещо субективно, точно както истината (ооо, сетих се за доц. Вацев, който се опитваше да ме убеди, че той знае АБСОЛЮТНАТА ИСТИНА, уау...) Което от своя страна пак ме затруднява и точно заради това изпадам в тия състояния на възхищение и агресия към въпросните автори. Понякога ми се струва, че никой не е искрен в нета. Сядаш да пишеш публикация в блога си. Ако идеята на твоя блог е да бъдеш четен и коментиран от много хора... еми, нема да ти повервам, брат. :) Не мога. Самата мисъл, че ще бъдеш прочетен и коментиран поражда в теб явно или неявно желание да оставиш определено впечатление - дали ще е да предизвикаш скандал или да разплачеш някого, или пък демонстративно да покажеш абстрактните си лирически умения... фалш. Всичко е фалш. Еба си нета! Зададох си въпроса: А АЗ ИСКРЕНА ЛИ СЪМ?
Искам ли да разплача някого? Да го убедя, че съм права? Да го накарам да се усмихне?
Нали ако искам да бъда себе си и да си излея нещо тъжно, весело, красиво, глупаво и тежко ще е най-добре да го направя с лист и хартия само за себе си. Само пред себе си. Защо тук?
Знам защо тук :) Защото агресията, която тая в себе си трябва да бъде изсипана в присъствието на много хора. Знам, че само тогава наистина се освобождавам от нея.
Значи всичко си струва, поне за мен. А ако съм успяла да разплача, усмихна или ядосам някого, значи си е струвало и за тях. :)
Знам защо тук :) Защото агресията, която тая в себе си трябва да бъде изсипана в присъствието на много хора. Знам, че само тогава наистина се освобождавам от нея.
Значи всичко си струва, поне за мен. А ако съм успяла да разплача, усмихна или ядосам някого, значи си е струвало и за тях. :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар