Boston Legal

Съжалявам. Търсех въпросната сцена много в youtube, но просто не мога да я намеря. Ако искате наистина да я видите, свалете си 20ти епизод от 3ти сезон на Boston Legal. Между другото, това е един уникален умопомрачително смешен и добър сериал. Точа му ножовете... ще рече, мишката и Mutorrent-a :) Гледала съм откъслечни части на епизоди от различни сезони по FoxLife (speаking of FoxLife, пуснали са True Blood всяка събота вечер :) Ssssooooooookeeeeeeee!) и съм голям фен. Мисля, че си струва да се гледа в оригинална реч, понеже озвучаването на български убива доста от лафовете. А понякога и от героите.
Това е диалогът от сцената, която адски ме разсмя и впечатли с представителната си извадкост (хаха, каква дума! Нищо, важното е да ме разбирате. И уважавате :) ) за американците:
(малко пояснение: във фирмата бяха одобрили един негър, завършил Харвард за ново попълнение в екипа. Когато го запознаха с Дени, той отбеляза, че младежа (негър) не звучи като черен. Сиреч че нямал slang accent. Съответно младия юрист направи изявление, че е станал жертва на расизъм и постави репутацията на фирмата в много неизгодно положение. Шърли с пресконференция успя някакси да закърпи положението, а дадения разговор е редовния в края на почти всеки епизод: Алън и Дени на терасата, пушат пури и пият уиски (скоч))

DENNY: What's that like, to lose?
ALAN: You almost lost in a very big way today, my friend.
DENNY: Oh, you should have seen Shirley! If anyone wonders how she got to be Shirley Schmidt, the evidence was on full display today. She was as strong and as powerful and as dignified as any woman I've ever seen. Made me want to flip her on her back and have sex with her.
ALAN [after a pause]: Do you think you're a racist, Denny?
DENNY: Oh . . . no, I . . . I don't know. Do you think it's racist to say a man "sounds black"?
ALAN: I think it's more offensive to say "street" or "urban" when the inference is you mean "black."
DENNY: So what do you say?
ALAN: Well, Barack Obama referred to the "black sound" as a black "idiom," more like jazz and less like a set score.
DENNY: They let him get away with that?
ALAN [laughing]: Evidently.
DENNY: I might vote for him, you know.
ALAN [astonished]: Obama?
DENNY: Anybody in America can grow up to be president, that's what I say. Except Hillary. She wins, I puke.
ALAN [contemplating]: Barack Obama.
DENNY: Yeah. Handsome, great photo op. I don't know what he stands for. [Sudden realization.] Be a perfect president. He speaks perfect white, as well as black--you never heard me say that.
ALAN: What about McCain?
DENNY: He speaks Bu-u-ush now, can't win.
ALAN: Obama is against the war now, you know.
DENNY: So am I. [Alan is startled.] It's boring. I'm ready for a new war. Time to blow up Iran. We got Saddam. Now we've got to get, uh, Aminadouchebag. And that nutjob in North Korea. They've both got to go, and not . . . because . . . they're not white.
ALAN: Okay. Denny, does it bother you at all that America is so hated by the rest of the world?
DENNY: Well, of course it does, Alan. You just can't please everybody. Better to just . . .
ALAN: Blow them up..?
DENNY: Exactly. And not . . . because they're not white.
ALAN: No.

Don't talk, just kiss

- Аз колко пъти съм ти пращала съобщения през нощта, когато ти беше с нея?
- Нито един път.
- А мислиш ли, че не съм искала... Мислиш ли, че не съм искала да ти пратя едно, две, петдесет и шест съобщения! Да ти се обадя, да ти кажа, че си мисля за теб... А? Мислиш ли...? Но не съм. Не съм, нали? Защото... как да ти пратя съобщение като си те представям легнал до нея, прегърнал я и я целуваш...

Той побърза да възпре задавящите я думи с целувка, легнал до нея. Прегърнал.

You need more, you need more, you need more

(There is no such thing as enough.)

As I was walking my way home after work with headphones in my ears and tears in my eyes, I was trying not to step on the cracks and to find out what's wrong with me.
There must be sth, no other possibility! Must be..!
All that time I spent wondering whether if I'm the reacher or the settler, knowing perfectly well, to the most hidden depths of my mind who exactly I was. I was trying to sew up my eyes, lying, bullshiting myself AGAIN by devoting to find THE question. The perfect question for everything that I was having doubts about, all my inner conflicts. The perfect question for my feelings. A question, not an answer.
There's no need for answers - the question says it all at the very same time it's being asked.

The moment he let me come closer to him... was a dream come true for me. NOW... WHAT DOES THAT SAY? WHO'S THE REACHER?... And who's the settler?

No more questions.

Except maybe... how long am I gonna put up with getting crumbs of love THIS TIME ... (Haven't I starved enough already?)
I can handle the truth. Try me.

Did It Again

Неповторима болка щом не искаш да изпиташ,
не трябва да позволяваш в любовта да се оплиташ.
A любовта е нещото, което заблуждава.
Tворческата любов, каквото и да става, не те предава.
Една любов пристига и после бавно отминава,
докато творческата цял живот във теб остава,
докато творческата цял живот във теб остава...
Докато творческата цял живот във теб остава...
Докато творческата цял живот във теб остава...

Докато творческата цял живот във теб остава.

Why does my heart feel so bad?

Не искам да плача.

Untitled for now

Една малка групичка от хора, две млади жени, една по-възрастна и две деца, се насочи към изхода с бързи отмерени стъпки. Такива, каквито всички имаха щом настъпеше краят на посещенията... всички бързаха да се махнат от подтискащото място, но се стремяха да не показват неприязънта си, затова често се насилваха да извървяват по-бавно 30те крачки до голямата порта... Минаха покрай нея сякаш я нямаше. Сякаш не е нещо, което съществува, което може да привлече нечий поглед или внимание, сякаш беше не човек, а нещо неподвижно, студено и сиво. Често й се случваше да се пита... съществува ли, движи ли се, студена ли е... Усети прекрасния следобеден летен бриз. Не само го усети, беше сигурна, че го е усетила - забеляза как нощницата й се полюлява леко. Беше свикнала да търси доказателства за всичко, така й казваха лекарите "За всичко, което помислиш, намери доказателство, преди да го повярваш" и тя слушаше. Имаше нужда от доказателства непрекъснато за всичко и усещанията й не бяха достатъчни. Както гледаше през телената ограда вятърът отново премина плавно през нея. Тя се залови за дупките на телената ограда и се отпусна леко назад. Косата й вече стигаше до кръста.. а може би и беше по-дълга. Красива дълга кестенява коса... "Забравям аз за твоя глас... В тази нощ странна стават тайнствени неща... В среднощен мраз ще чакам аз твоите стъпки, ще протегна две ръце..." Пееше.
- Соня, Станев те търси! - съквартирантката й крещеше през прозореца. - Соняяяяя!
Трябваше да отвори очи. Обърна гръб на оградата, през която се виждаше останалата част от света, там, където всичко съществуваше, макар и да не го виждаше и където всичко беше нормално. И тя нямаше нужда от доказателства за това. Така й бяха казали, така се знаеше, така се твърдеше - отвъд телената ограда всичко е нормално. Нормално. Основният въпрос тук, а може би и във всяко изолирано кътче на планетата беше "Кое е нормално?" Влезе в малката сива сградичка, със сиви стени, сиви мебели, сиви врати и тръгна право към най-сивата врата в средата на коридора. Кабинетът на доктор Станев. Влезе без да почука. Гледаше го кротко и изучаващо. Той дори не беше надигнал поглед да я поздрави. Седеше втренчен в някакви драсканици на бюрото му... или по-скоро беше маса. Соня имаше нужда да види, че той се движи, че диша преди да му проговори. Имаше нужда от доказателство, че той е там, че съществува.
- Седни де.
Каза го толкова бързо и небрежно... не беше достатъчно. Соня все още не беше убедена, че трябва да му отговори.
Той вдигна вежди и поглед към нея и натърти:
- Седни!
- Не. - тя наистина предпочиташе да остане права.
- Добре. Ще ми кажеш ли как се чувстваш днес? - докторът се облегна съвсем леко назад и се опита да си сложи приветлива физиономия. Не усмихната, но добронамерена.
Соня мълчеше.
- Болят ли те китките и глезените..? Когато си вързана, трябва да стоиш мирно. Ожулванията се получават от твоите собствени движения. "Синини... движение... движа се, той ме вижда, следователно съществувам."
- Днес чуваш ли гласове? - д-р Станев се взря в сивите й очи, следеше за нещо, което би я издало, ако излъже.
- Не. - тя не излъга.
- Санитарката ми каза, че отново не си обядвала. Соня, - той направи кратичка пауза, в която използва да се вгледа още по-настойчиво в нея, почти застрашително респектиращо - кога ще започнеш да се храниш както трябва?
Соня погледна настрани към мивката. Знаеше, че той ще го приеме като знак за досада. А всъщност просто нещо там привлече вниманието й... макар и неподвижно. Нещо сиво... някакъв парцал за миене на под може би.
- Соня?
Тя върна погледа си върху доктора.
- Те не са реални... - ако той не следеше устните й вероятно нямаше да разбере, че тя е казала нещо.
- Да, какво? - докторът се опита да запази максимално спокойствието си, да скрие вълнението си, че тя най-после се опитва да говори.
Соня повтори:
- Те не са реални.
- Кои? Чуваш някого ли?
- Неее, не. Филмите - те не са реални.
- Какви филми, Соня? - той се опитваше да изчаква колкото се може повече преди да й зададе въпрос, но все още не успяваше да предогади посоката.
- Е, не сте ли гледали филми, д-р Станев? В тях лудите винаги се разхождат по красиви ливади и градини или в тъмни коридори, с депресирани физиономии, рошави коси и дълги нокти. Или пък се смеят неконтролируемо. Но не са реални. Сега виждам, че не са били реални никога. Във втора стая има една жена, която непрекъснато крещи. Крещи сякаш вижда нещо, което се приближава към нея. Възрастната жена от шеста стая е толкова уплашена, не смее да се отвие... Младото момиче на съседното легло до нея е наводнило цялата стая... Пренася в една чаша вода и залива пода. По цял ден това прави. Жената от трета бяга от отделението. Не знам как, но съм сигурна, че го прави. Краде червила. Стената й е нарисувана с червило. Цялата. Малки червени лъскави спирали. Ако имах червило, бих й го подарила. Харесва ми как спиралите седят на стената й. А онова русото момиче прекарва по цял ден на пейката под върбата. Сутринта плаче, а през следобеда спи. И все на пейката. А тези, които ги дават по филмите...просто не са реални. И лекарите им не са реални... прекалено много се интересуват. Говорят. - тя замлъкна за малко. Като че ли събираше сила за гласа си. - Защо се правите на лекар от филмите, д-р Станев? Карате ме да се съмнявам дали изобщо сте истински и съществувате.
Очите й не спираха да гледат право в него, към него, през него, отвъд. Сякаш зад него има нещо. Сякаш в него има нещо, което само тя виждаше.
А той... не можеше да отдели сарказма от комплимента в думите й.
- Соня, тук си, за да се почувстваш по-добре...
- Не.
- ... целта е да ти помогнем да се почувстваш по-добре... За да си по-добре, когато се прибереш вкъщи...
- Не!
- Не мога да ти помогна без да говориш с мен.
- Не!
- И какво сме се разбрали за едносричните отговори!? - той знаеше точната мярка между твърдия тон и изпускането на нервите. А Соня не беше от тези, които могат да разтърсят самообладанието му. Настроението й се промени. Тя направи 2 бързи крачки, седна на стола срещу него и дръпна един надраскан лист.

Rabbit-hearted girl

Едва ли ви е неивестно, че най-лесния начин да trigger-неш вдъхновението е да се оставиш да бъдеш наранен. А при мен този момент липсваше за известно време.
Даа, дааа, едва ли имам извинение за дългото си отсъствие. Да си кажа честно, работех над 2 сериозни блог проекта, който засега са в малък застой. Просто не са съвсем в унисон със сегашното ми положение, а ако вдъхновението ти не е в крак с творбата ти, тя се обезсмисля. Сякаш не я чувстваш вече. Следователно няма и кой друг да я почувства. Та... обещала съм си, че ще ги завърша, така че :)
А какво е сегашното ми положение...? Както винаги ми е трудно да го обясня, защото е противоречиво. Ако ме бяхте попитали преди 30 дни щях да отговоря, че е състояние на пълно безгрижие и заслепяващо щастие, преди 20 дни - състояние на нематериалност и астрална проекция в друг свят, красив като този в Аватар (хм, трябва да посветя един пост на филма, струва ми се, дължа му отдаването на чест :) ), ако ме бяхте попитали преди 10 дни - състояние на панически страх.
Чудех се днес... страхът сам идва СЛЕД края на щастието или идва ненадейно и неканен и приближава края на щастието? Къде ли бях чела някога, че единственото нещо, от което си струва да те е страх си е самият страх. Че неизбежното само по себе си не е страшно. Ах... пак излизат въпросчета... Неизбежен ли е краят на щастието, съществува ли изобщо щастие и край на щастие и кое кое обезсмисля. Объркана работа. Мисля, че съм объркана. И уплашена. И несигурна. Защото съм щастлива.

А лошото от всичко казано до тук е, че... he's totally lost. :)

... Просто... не искам да има край. Ето това е страшно.