неделя, 9 октомври 2011 г.

четвъртък, 22 септември 2011 г.

You Let Me Down Again

You think I loved you more when you were unhappy?
Maybe I did.
Maybe I prefer you miserable, helpless and in despair cause it somehow makes you see things clearer. And maybe I just need to feel loved again, maybe I need you to need me no matter how much I hate needs...

Facts are:
I can't stop you from what I think would be a great mistake and you can't let me control you forever.
I can't expect you to never let me down again if you don't feel it.
I can't want you to look in the same direction as me and never say you knew we would eventually be apart. And wish me good luck and safe travels to Canada.

I thought I would never wish things weren't like that. I never thought you would really feel this way... again.

I also never thought for a second that we would eventually be apart and be okay with it.

But... good luck and safe travels.

понеделник, 15 август 2011 г.

Treason

First, there is desire. Then, passion.
Then, suspicion.
Jealousy.
Anger.
Betrayal.

When love is for the highest bidder, there can be no love.
Without trust there can be no love.

Jealousy, yes, jealousy will drive you mad.


Treason cannot be forgiven.
...If you run out of chances.
...If I run out of love.

There is so much you can do before you put an end to me, to us, to yourself.

неделя, 24 юли 2011 г.

"MEANINGLESS"

Аз съм каприз. Малко редовно удоволствие.
Аз съм бесмислие. Аз съм ненужна, прахосвам време и пространство, но не съм достатъчно важна, за да прахосам емоции и чувства.
Аз съм неочакван, непожелаван, неоценен, но добре приет подарък. Аз съм екзотична подправка, ароматна и лютива.
Аз съм навик. Непоискана, неволна, неканена, автоматична.
Аз не знача нищо. Дори не мога да се сравнявам с нищо. Аз съм нула. Нямам стойност. Не струвам нито жертва, нито компромис.
Не заслужавам нищо. Нито разбиране, нито почит, нито жест дори.
Не струвам и една секунда съмнение.
Моите чувства нямат значение, моята болка е безтегловна, моите сълзи са невидими. Аз не знача нищо.
Аз съм просто опит за пречка на пътя на премазващите принципи. Без значение от вида им, аз не съм по-важна от тях. Независимо дали са нелепи, нелогични, аморални или извратени, те винаги... ще бъдат нещо, което аз никога няма да бъда - приоритет.

Сега вече знам каква татуировка да си направя... на челото с главни букви...

сряда, 20 юли 2011 г.

Sentence me


Хубавата музика винаги ме намира в подходящите моменти, тези, за които е написана, тези, на чиито заден фон и без това звучи в главата ми.
Тези, в които нахлува мъглата.

Замъглява всички прозорци, смразява краката ми и всички мисли. Страх ме е да потегля или помисля, в която и да е посока. Като огромна длан ме сплеска и залепи за пода. И вглеждайки се в бялата стена, опряла чело в кухия гипсокартон, усетих отново добре потисканата и скрита болка, така горчиво позната, горчиво клиширана...
Какво да кажа? Къде да дена ръцете си? Как да преглътна сълзите си? Кога да си поема въздух?
Каквото и да направя е грешка. А всички знаем колко мразя грешките. Мразя ги и не мога без тях. Защото те определят всичко. Всичко в мен, всичко около мен и далече извън мен. Определят цялата ми същност. Всичко, което съм, дължа на грешките си.
Осъждам се жестоко, осъждам и другите. Най-любимите ми - най-жестоко. Последни имат право на милост те.... и след тях - аз.

Питах се...

Цялата тази обърканост и болка сега се появи или сега излиза наяве? Или пък... винаги е била и винаги се е появявала, само аз я маскирам в себе си като нещо друго - оправдание и тълкувание след тълкувание...
Онази стара болка - черно предвестие на черни събития и много... много рев, музика през нощта, пушене на цигари на пода.

Искам да се примиря, че не зависи от мен, че не мога да го променя, че не съм палачът на правдата.
Искам да се примиря и докато искам, започвам да се съмнявам в правдата, такава, каквато я виждам. А тя най-вероятно е субективна. И грешките на другите са тяхното най-голямо богатство и светилище и аз трябва просто... да се отдръпна.
Задавам си тук както винаги един куп въпроси. Ужким пред себе си, а на някой друг. И обратното. И винаги се моля да не съм единствената, която се терзае с тях. А колкото повече нараства бройката им, толкова по осъдена се чувствам.
Осъдена да съм сама в мъглата, без да смея да потегля или помисля, в която и да е посока. Осъдена... да се съмнявам в собственото си чувство за правда и справедливост. Винаги сама.

Безброй много пъти ще е "сега" във "винаги". Но един път ще е "никога". Наистина никога.

"The truth is in our grasp but destiny is only a token in the sea of our intentions.
Building bridges made of light, we will make our way to heaven (blasphemy in vain), borrowed time on angels wings, fighting future for the lonely... and we find we're human after all.
We're only human.
Human after all."

четвъртък, 14 юли 2011 г.

The pain in my heart

Като постоянно нарастващо кълбо от енергия с ядро от мълния, което изпълва стаята.
Изсмуква кръвта ми през кожата,
стопява костите ми
и изгаря всичко останало от мен.

Изпълва цялата стая и избухва, а ехото на експлозията носи в себе си единствено тихите, едва тътнещи, последни удари на влюбеното ми сърце.


събота, 18 юни 2011 г.

Black

Откакто се помня имам нощи, в които мисля за това преди да заспя. Опитвам се да си представя, че таванът на стаята ми е последното нещо, което ще видя, че шумът от някой влак, ще е последното нещо, което ще чуя, че затварям очи и повече не ги oтварям. И виждам само черно. И изобщо виждам ли го след като всичко е черно, мога ли да виждам? Мога ли да мисля след като ме няма?
Искам да знам какво е, защото ме е страх. Дали духът ми излиза от тялото ми и се рее наоколо 40 дни... Или душата ми отлита някъде далеч и се слива с тялото на някое новородено... Или с нов стрък диво цвете, или оранжерийна орхидея, или пък лалугер или сънливец.
Дали продължавам да виждам себе си в съзнанието си като чист човек облечен в бяло, отиваш към рая... Дали съм с бяла коса или тъмно руса, дали съм аз като себе си в момента, в който съм била най-щастлива? Дали ще видя всички, които съм изгубила, ще мога ли да поговоря с тях... Ще мога ли да те погаля по бузата и да те усетя плътен и жив, или ще почувствам светлината ти, както слънцето, което ме събужда, когато заспя на открито...
Искам да знам. Толкова много ме е страх...
Толкова много, че съм готова да взема един куп решения за себе си: здравословно хранене, повече спортуване, никакви вафли, сладолед само на рождения ми ден, никакъв алкохол, никакви цигари след секс, да запиша медицина в някой много важен голям университет и да намеря лекарство, да намеря ключа за безсмъртието, да го раздавам незаконно против договора си на всеки, който срещна. Само и само никой да не остарее! Никой да не умре! И най-вече аз.
Понякога ме е страх толкова много, че ми се иска да се свърши. Просто да намеря нужните хапчета или достатъчно остър нож и много кураж и да сложа край. Просто край. За да спра да очаквам, за да спра да се страхувам толкова.
Искам да ми разкажеш всичко. Искам да те сънувам тази вечер, за да ми разкажеш... дали всичко, което казват и в което вярват е необходима илюзия...
Искам да ми кажеш всичко.


Пак ще ме е страх.
Пак ще си представям всяка вечер какво е... Таванът, влакът, черното, нищото.
После всеки един от приятелите ми, как разбират, какво си казват, колко плачат, как го преживяват, как продължават... а аз оставам в нищото.
А всъщност... може би всички сме в нищото. Просто когато ме няма, го виждам в черно. А тези, които продължават, го виждат цветно. И са заедно в него.

А аз съм сама.

1.

Всеки е сам, всеки е единица, всеки е.... единственото, което има и не може да му бъде отнето.
1 in black or 1 in rainbows.

Иска ми се да те познавах по-добре. Да можех да си спомня поне 1 прегръдка, която сме имали.
Всеки път, когато видя ароматизатор за кола под формата на животинче се сещам за теб. Завинаги ще живееш в краткия ми спомен за звука на силния ти смях.
Представям си, че успявам да те срещна отново 1 ден. И тогава ще те опозная. И прегърна... поне 1 път.