четвъртък, 28 октомври 2010 г.

Teflon for women

Специален тип мъже с тефлоново покритие. Независимо какво правиш, как изглеждаш, колко се стараеш, независимо от всичките ти усилия да го направиш щастлив, никога не оставаш в сърцето му. Дори и да успееш да го направиш щастлив. Отиваш си - той те пуска;
изплъзваш се бавно от лекия захват на ръката му и той те оставя да си отидеш завинаги. А след теб у него няма и следа от присъствието ти. И липсата ти. Сякаш никога не си била. И няма и да бъдеш.

сряда, 13 октомври 2010 г.

Майка ми

Толкова много години се чудех на кого приличам от това (да го наречем) семейство.
Чудех се и се чувствах чужда, далечна, неканена, по-неразбрана и от депресирана тийнейджърка.
Докато не я видях там, над ковчега й, отчаяна. В отчаянието й се припознах.
Очите ми са като нейните, погледът ми е като нейния, сълзите ми - със същия вкус като нейните... Ръцете й трепереха като моите, мислите й прескачаха от една в друга.. от нейната глава в моята, от моето съзнание в нейното, от въздишките й през нощта в моето дихание.
И сега, когато я погледна в красивото лице, виждам себе си... моето отчаяние, моите неуспехи, моето черногледство, моята доброта, моята чувствителност.
И тя е била като мен - чужда, далечна, неканена някак в това (да го наречем) семейство. Нечута, неразбрана, шамаросана без причина, обезверена, безмерно самотна.
Как ми се иска да се бях родила тогава когато и тя, да не съм й дъщеря, да съм й приятелка. Да й дам всичките сили, които мога, цялата подкрепа и вяра. Да й подавам ръка на всяка крачка... Мечтая си да се върна толкова назад, че да мога да прекърша всеки път, водещ към нещастие, който е поела. Мечтая си да можех да бъда до нея тогава, когато никой не е бил, да я погаля тогава, когато всички са я удряли.
Тъмно кафеви очи изпразнени от вяра, пълни с отчаяние.
Ако приличам на нея толкова много, колкото виждам... ще страдам ли по същия начин? Ще стигна ли там, откъдето бягам? Ще намеря ли този, от когото бягам? Ще загубя ли живота си?... ще живея ли така както живее тя... за него, за него, за него и за мен... Никога за себе си. Ще си спомням ли последната си усмивка? Ще ги намразя ли както тя ги мрази? Всичките - и него, и него, и него, и останалите...
Мечтая си да мога да се върна назад. Поне до първата ми съзнателна секунда от живота ми и да осъзная колко много приличам на нея. Да й кажа, че не е сама. Аз да не се чувствам сама и чужда, и далечна, и неканена. Да сме двете. И да успея да прекърша всеки неин опит да тръгне по пътя на нещастието, докато ме има до нея.

Safe mode

Пазих се. Пазих се от клавиатури с букви, с цифри и с препинателни знаци... от телефони и снимки, от безделни дни и тихи нощи, от красиви небеса и дъждовно време. Пазих се, за да не освободя портала към всичко, което мисля и да не го напиша. Щях да го напиша.. само да не се бях пазила от клавиатури.
Страх ме беше. Ха... страхът е толкова голяма движеща сила.
Страх ме беше, защото той е прав - всички искат да знаят истината, но не могат да я понесат. Не можех да я задържам в себе си, исках да й я дам.
Исках. Но тя не може да я понесе.
Сега, когато вече няма нужда да се пазя от клавиатури... а и най-сетне се докопах до една, ще направя всичко по силите си да я задържа в себе си.
Понякога истината, колкото и да е желана, идва по други пътища, в друго време.
Надявам се, когато най-накрая дойде при нея... тя да е готова да я понесе.

понеделник, 6 септември 2010 г.

Insomnia... again

Боли ме и вече трета нощ подред не мога да заспя... Лежа, наблюдавам виденията пред очите ми и въздишам. Искам да издишам цялата тежест от сърцето си. Искам да плача в прегръдките ти... поне още веднъж.

вторник, 8 юни 2010 г.

- - -

Ръката Му отдава всекиму дължимото.

Той вярвал, че когато му ударели един шамар, трябвало да отвърне с два. Аплодисменти! за най-върлия защитник на Библията! Око за око, зъб за зъб, животът на расате за червей! Ммммм, умирам си от кеф при вида на тази цивилизованост, тази висша класа, този свръхразум! (доц. Вацев със сигурност благоговее в унисон!)

Боооже, боже, що мъка има по тоя свят... И що простотия в тази държавица.

Иска ми се да имах силата и правото да съдя, да решавам за човешки животи, да отритвам и заклеймявам човешки същества и с ръка на сърцето да кажа: МАЛКО ТИ Е, КОПЕЛЕНЦЕ. МАЛКО СА ТИ ЦЕПНАЛИ КУХАТА ТИКВИЧКА...
Но какво пък? И без да ги имам, пак го казах. Съжалявам, не мога да си кривя душата и няма да лъжа - съвсем не бих нарекла неприятно чувството, което ме обзе, когато разбрах какво му се е случило. Грешно или не, такава е истината (а, Вацка, кво ще кажеш ;) ): изпитах успокоителното чувство на отмъщението на главния герой в края на филма. Само дето по филмите, сценаристите лъжат и карат героя да се срамува и изпитва вина...
Няяяма такова нещо - не изпитвам вина от това, че се радвам за нещастието (ако е истинско нещастие, а не поредната му рекламка) на един от най-омразните ми хора.
Малко му е. Господи, дължиш му още.

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Lost

Piglet sidled up to Pooh from behind.
"Pooh?" he whispered.
"Yes, Piglet."
"Nothing" said Piglet taking Pooh's paw. "I just wanted to be sure of you."

А сега го прошепни ... I just wanted to be sure of you.

East of Eden

Мечтая... да мога да върна цветовете на света ти.