Ако ме питате защо точно тази песен в момента е личният ми саундтрак, няма да мога да отговоря. Не знам наистина конкретната причина. Но усещам, че я има. Има нещо от тази песен в мен и нещо от мен в нея...
Текстът и музиката не могат да бъдат по-перфектни. А самото видео на този лайв е уникално.
понеделник, 28 септември 2009 г.
Florence and The Machine - OST
вторник, 28 юли 2009 г.
A fist wrapped in blood
"I wanted to know if you ever loved me. I know you never did. That's the truth.
Truth. Yeah, I can handle this truth. I've been fighting with it for so long, I can accept it already and rest in peace.
I don't need your explanations, excuses, claims for forgiveness. As long as I live you'll be cursed to carry the weight of all the damage you've done to me.
FUCK OFF AND DIE YOU FUCKED UP SHIT!
I don't need your explanations, excuses, claims for forgiveness. As long as I live you'll be cursed to carry the weight of all the damage you've done to me.
FUCK OFF AND DIE YOU FUCKED UP SHIT!
Oh, and btw, I fucked your closest friend. Sorry! I guess I'm just not big enough to forgive ya."
четвъртък, 16 юли 2009 г.
сряда, 8 юли 2009 г.
Windmills
Тя не вярваше. Не можеше да е истина.
Истина.
Каква ти истина? Какво е истина? Какво е реалност...? Реалност ли беше заглъхналия свят и полупрозрачните фигури и същества, които виждаше... които само от време на време нарушаваха тревожната тишина. Истински ли бяха? Ами бялата земя, по която стъпваше? Ами всички тези мисли, които се топяха толкова бързо, сякаш изобщо не съществуваха. Къде беше границата...?
Истина.
Единствената истина за момента беше СТРАХЪТ.
Не болка, не мъка, не надежда... Страх.
Защо, мила, се страхуваш...? Нали знаеш, че всички твои страхове се сбъдват.
Как беше възможно главата й да тежеше толкова, а мислите й празни, пусти, тихи, глухи, отчаяни.
Всичките мечти изгубиха стойност. Бяха заменени от молба. Молитва към Онзи, за който дори не беше сигурна дали обича, дали му вярва, дали му се доверява, дали ще му повярва.
Една молба - молитва.
Мигът се разтяга до безкрайност, съмнението в Него прорязва, страхът вледени крайчетата на пръстите й. Струваше й се, че върви по въздуха, няколко сантиментра над земята. Струваше й се, че някой ще я разтърси и прегърне, ще й каже, че сънува най-ужасния си сън, че никога няма да прогледне. Мечтаеше за прегръдка и обещание, че слепотата й никога няма да я напусне. Всичко наоколо се размазваше, колкото и бавно да вървеше. Дори когато поспря за малко, целият прозрачен свят не спираше да се движи влудяващо бързо, плашещо, неконтролируемо.
Страхът от истината. Най-накрая разбра какво искаше да й каже той... И въпреки всичките му думи, тя беше неподготвена. Не можеше да понесе истината. И целият й страх се умножаваше безспирно, а погледът й се избистряше.
А тя искаше да бъде сляпа.
Истина.
Каква ти истина? Какво е истина? Какво е реалност...? Реалност ли беше заглъхналия свят и полупрозрачните фигури и същества, които виждаше... които само от време на време нарушаваха тревожната тишина. Истински ли бяха? Ами бялата земя, по която стъпваше? Ами всички тези мисли, които се топяха толкова бързо, сякаш изобщо не съществуваха. Къде беше границата...?
Истина.
Единствената истина за момента беше СТРАХЪТ.
Не болка, не мъка, не надежда... Страх.
Защо, мила, се страхуваш...? Нали знаеш, че всички твои страхове се сбъдват.
Как беше възможно главата й да тежеше толкова, а мислите й празни, пусти, тихи, глухи, отчаяни.
Всичките мечти изгубиха стойност. Бяха заменени от молба. Молитва към Онзи, за който дори не беше сигурна дали обича, дали му вярва, дали му се доверява, дали ще му повярва.
Една молба - молитва.
Мигът се разтяга до безкрайност, съмнението в Него прорязва, страхът вледени крайчетата на пръстите й. Струваше й се, че върви по въздуха, няколко сантиментра над земята. Струваше й се, че някой ще я разтърси и прегърне, ще й каже, че сънува най-ужасния си сън, че никога няма да прогледне. Мечтаеше за прегръдка и обещание, че слепотата й никога няма да я напусне. Всичко наоколо се размазваше, колкото и бавно да вървеше. Дори когато поспря за малко, целият прозрачен свят не спираше да се движи влудяващо бързо, плашещо, неконтролируемо.
Страхът от истината. Най-накрая разбра какво искаше да й каже той... И въпреки всичките му думи, тя беше неподготвена. Не можеше да понесе истината. И целият й страх се умножаваше безспирно, а погледът й се избистряше.
А тя искаше да бъде сляпа.
петък, 26 юни 2009 г.
Surprise
Пиша тук, за да не излея това някъде, където не трябва.
Болното ми съзнание вече е прекалено увредено, за да мисли както трябва - бързо, но плавно. Все още не мога да се измъкна от стаята, в която на всяка стена пише "ПРЕСМЕТНИ СЛЕДВАЩИЯ МУ ХОД!", "РАЗГАДАЙ СКРИТИЯ МОТИВ!", "РАЗБЕРИ ИСТИНАТА!".
Болното ми съзнание вече е прекалено увредено, за да мисли както трябва - бързо, но плавно. Все още не мога да се измъкна от стаята, в която на всяка стена пише "ПРЕСМЕТНИ СЛЕДВАЩИЯ МУ ХОД!", "РАЗГАДАЙ СКРИТИЯ МОТИВ!", "РАЗБЕРИ ИСТИНАТА!".
Истината... какво значение има истината. Дори и да е всичко, за което съм мечтала... няма да е достатъчно. Понякога просто не е достатъчно. Истината не ти стига, любовта не ти стига, просто не стига, не е достатъчно.
А мястото, където не трябва да напиша това е... в съобщение до него. Той е имунизиран към всяка силна дума. Или просто тя не може да достигне до него. Съзнанието му заключва всичко, което не е негов плод, навън. Нищо външно не е способно да му повлияе.
Той има добре заучена, готова реакция на всичко, което имам да му кажа. Затова преди време ме обземаше бясното желание просто да го убия.
Той има добре заучена, готова реакция на всичко, което имам да му кажа. Затова преди време ме обземаше бясното желание просто да го убия.
Да. Да го убия. Да прекъсна живота му. Край.
Кълна се, опитвала съм се. Всичко съм опитвала, за да го накарам да РАЗБЕРЕ какво искам да кажа, какво имам предвид. Нищо отсреща. Думите ми се блъскат в прозрачна стена от високомерие, грубост, гнусно нахалство, безразличие и най-ужасното - НЕВЪЗМУТИМОСТ.
Ненавиждам отношението му. И как всеки път моята реакция магически се оказва драматизираща, прекалена. "Оффф... Галя..." ... Ах, как исках да го убия...
Откъде идва цялата тази наглост? Аз ли я отгледах? В мен ли е вината, за раждането нещо толкова грозно?
Или е луд, или е глупав. Да заклеймиш хората, които са ти били най-голямата опора, да обърнеш гръб на тези, които бяха готови да се лишат от всичко, за да ти помогнат... Срещнал бил "по-стойностни" хора... зрели хора, на които можел да разчита. Затова повече не желае и дума да чуе, за тези, които го ОБИЧАТ.
Знаеш ли какво означава ДА ТЕ ОБИЧАТ, КОПЕЛЕ?
Знаеш ли какво означава ДА ТЕ ОБИЧАТ, КОПЕЛЕ?
Знаеш ли?
Не заслужаваш да узнаеш. За подигравките, за обидата, която ни нанесе... Акъла ми не побира факта, че се осмеляваш да се свържеш с нас! Що за глупак, що за нахалник си...
И сега... вероятно очаква точно това.. някой да реагира. И ако аз го улича, ще се престори, че драматизирам, че си въобразявам (ето... пак попадам в онази стая, където съзнанието ми е огънато в стремеж да разбере какво мисли той). Чакаш да реагираме... Чакаш да ти кажем нещо.
Чакаш АЗ да ти кажа нещо, за да може самодоволно да ме игнорираш.
Чакаш АЗ да покажа милост, за да извъртиш ситуацията така, че да излезе, че те МОЛЯ.
Чакаш АЗ да те накарам да се чувстваш важен, КАКЪВТО НЕ СИ, за да може да ме нариташ като мръсно бездомно куче.
Чакаш публично заявление или злобен коментар... чакаш каквото и да е, всичко, което си свикнал да очакваш от мен.
Познай какво. Не.
Реакция няма да има.
ЗА МЕН ТИ СИ МЪРТЪВ. За нас си мъртъв. За някои даже си по-ниско от мъртъв - ти си боклук.
Реакция няма да има.
Изненада.
ЗА МЕН ТИ СИ МЪРТЪВ. За нас си мъртъв. За някои даже си по-ниско от мъртъв - ти си боклук.
Реакция няма да има.
Изненада.
сряда, 24 юни 2009 г.
Plan, payback, pain
I'm better now.
I know exactly what to do. I know you too well. Way too well.
Punish the Scorpio with disregard and watch him suffer.
I know exactly what to do. I know you too well. Way too well.
Punish the Scorpio with disregard and watch him suffer.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
