The wheel is spinning

FUCK YOU AND YOUR INDIFFERENCE!

Summertime cigarette sadness

Smoke myself into oblivion.

My favourite word is "never"

What hurt me the most was how well I remember your face. It's like I've been looking at it every single second for the past year. And now I dream about you every night.

I can't forget your face. Nor how much I loved you. I don't think you'll ever find someone who loves you more than I did.

Aching for a sign

Цялата истина
Цялата истина е една клиширана история, която съм чела по сайтовете, книгите, по субтитрите на сълзливите романтични филми, гледала съм я в очите на драматичните актриси по колумбийските сериали, слушала съм я толкова пъти. Чак ми е неудобно да я разкажа пред себе си.
История за голямата ми любов, за голямото предателство, за най-голямото разочарование, за самотата, за единиците, за сродните души...
Трудно ми е дори да я оформя като последователност на мисли, защото не е особено логична. Не е обяснима, не е способна да бъде разделена на Началото, Средата, Началото на Края и Все Още Продължаващия Край.
Моята най-добра приятелка беше любовта на живота ми. Всъщност все още Е любовта на живота. БЕШЕ най-добрата ми приятелка. Не я обичах като обикновен субект на любовта. Това ми е най-трудно - да (си) обясня как така я обичах по този начин и ми беше само приятелка. А бе никога не ми е била само и просто приятелка... Беше богиня, беше ангел, беше нашествие на чувства, дупка в небето, а в края й - ново слънце с хиляди звезди около него. Боготворях земята под краката й, ревнувах я, пазех я, защитавах я, обожавах я. Продължението на името ми. Онова крайче на душата ми, което вярвах, че никога няма да се откъсне. Не можех да дишам нормално, ако не знаех, че ще я видя (някога). Не можех да вървя до нея по улиците без да я прегърна. Обичах я повече от себе си.

Ти ме съсипа. Смаза ме! Ти ми разби сърцето! Разгони ми фамилията!
Ти ли си най-голямата ми любов? Ти си наказание...!
Раздроби ме на парчета! Унищожи ме... Разби ми сърцето.

Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ме съсипа.
Ти ми разби сърцето!


Тормозя се: никога ли не си била искрена с мен, аз само въобразявах ли си, че нашата любов е споделена или някъде по пътя нещо се измени? Само това се питам - имаше ли истина в нещата, които виждах или само ги отразявах?

По-добре не се връщай

"Днеска е черен ден, Андонов. Сутринта се събудих... и имах брат.
Сега пак се събудих... И брат ми умря.


***

Ще се моля за теб, братле. Да си жив и да си добре. Защото ако някой ден ме помолиш за помощ... не знам дали ще ти помогна."

Не ти ли стига?

„Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? 
Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината, като път до пропастта, като вулкан, като огъня на Номадите, като църква до Бога - обичам те толкова много, а ти толкова малко мене...
Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото, като иконата на святото, ти си моята икона на святото, там, където свършват зад ъгъла всички религии, започваш ти...Защо те обичам толкова много?
Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче, препълнени с блясък и ухание. Ти си светлината, която прави сянка, аз съм само стената, където сенките играят, светлината и стената, а между тях живите и останалите.
...Светлината и стената, а между тях живите и останалите...
Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „утре”. Аз съм обичта, обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката, зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката.
Защо те обичам толкова много, като книжна лодка с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце слънце към затъмнението? Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кал в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто, като малко момиче, като халка от верига, не ти ли стига, толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко?!

Не ти ли стига да те обичам? Като сън преди вечност и молба без колене, толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене...”

Win-win-winning of the Bipolar

Are you happy now?
Do you sleep at peace at night?
Can you breathe with ease and do you sigh with relief when you think of what you managed to do after many failed at it?
I wish I could say that !I! let you manage. But it's wasn't my call.
You can send the whole world to my door, you can write it in the skies or make a TV commercial... I would still be convinced, until my flesh becomes ashes and my bones turn black that you had a finger in this pie...
You, you, you... you despicable scheming dwarf. Slow clap for your triumph. Slow clap on YOUR, and yours only, happy ending.
Because when you're done with her, the only one who's gonna have a happy ending is going to be you.
At least you have your own little repulsing self. And she...
After you threshed out everything she ever had in her life - her friends, her family, her surroundings, her traditions, her tastes and habits,... me,...
she is left with nothing.
Not even with her pathetic sorry-ass self.

Unlike you... you, you loathsome sneaky dwarf.

Slow-clap for the winner everybody. Slow clap for the "happy end" that is yet to come.

(Long overdue.)