Cancer of never letting go

Сред мен се шири епидемия.
Нямам лекарство. Нямам и думи вече... Какво повече мога да направя за болните?
Да ги разтърся, да ги ударя, да ги блъсна, да ги залея със студена вода? Може би гореща? Да ги оскубя, да ги порежа, нарежа, изрежа болестта им, как? Да викам с колкото глас имам, докато някоя дума най-сетне проникне през пространството цяла и смислена? Да блъскам по стени, да се тръшкам на пода, да удрям по масата? Да крещя, обиждам, проклинам, заричам, обричам, заклевам? Да трупам повече и повече аргументи, да ги подреждам, изтъквам, подчертавам, маркирам, боядисвам, написвам с различни цветове? Да мълча, да кимам, да гледам ужасено, тъжно, примирено? Да ги наръгам, да ги удуша, да ги убия с оръжие, с поглед само?

КАКВО ДА НАПРАВЯ, ЗА ДА ГИ НАКАРАМ ДА ПРОДЪЛЖАТ НАПРЕД?

Не ме чуваш, не ме виждаш, не ме усещаш...

В очите ти виждам мечта... да останеш завинаги в дупката, заклещен между стари разрушаващи се скали, които те крепят... и аз да хвърлям камъни отгоре ти.

Трябва да продължиш.