Толкова много години се чудех на кого приличам от това (да го наречем) семейство.
Чудех се и се чувствах чужда, далечна, неканена, по-неразбрана и от депресирана тийнейджърка.
Докато не я видях там, над ковчега й, отчаяна. В отчаянието й се припознах.
Очите ми са като нейните, погледът ми е като нейния, сълзите ми - със същия вкус като нейните... Ръцете й трепереха като моите, мислите й прескачаха от една в друга.. от нейната глава в моята, от моето съзнание в нейното, от въздишките й през нощта в моето дихание.
И сега, когато я погледна в красивото лице, виждам себе си... моето отчаяние, моите неуспехи, моето черногледство, моята доброта, моята чувствителност.
И тя е била като мен - чужда, далечна, неканена някак в това (да го наречем) семейство. Нечута, неразбрана, шамаросана без причина, обезверена, безмерно самотна.
Как ми се иска да се бях родила тогава когато и тя, да не съм й дъщеря, да съм й приятелка. Да й дам всичките сили, които мога, цялата подкрепа и вяра. Да й подавам ръка на всяка крачка... Мечтая си да се върна толкова назад, че да мога да прекърша всеки път, водещ към нещастие, който е поела. Мечтая си да можех да бъда до нея тогава, когато никой не е бил, да я погаля тогава, когато всички са я удряли.
Тъмно кафеви очи изпразнени от вяра, пълни с отчаяние.
Ако приличам на нея толкова много, колкото виждам... ще страдам ли по същия начин? Ще стигна ли там, откъдето бягам? Ще намеря ли този, от когото бягам? Ще загубя ли живота си?... ще живея ли така както живее тя... за него, за него, за него и за мен... Никога за себе си. Ще си спомням ли последната си усмивка? Ще ги намразя ли както тя ги мрази? Всичките - и него, и него, и него, и останалите...
Мечтая си да мога да се върна назад. Поне до първата ми съзнателна секунда от живота ми и да осъзная колко много приличам на нея. Да й кажа, че не е сама. Аз да не се чувствам сама и чужда, и далечна, и неканена. Да сме двете. И да успея да прекърша всеки неин опит да тръгне по пътя на нещастието, докато ме има до нея.
Чудех се и се чувствах чужда, далечна, неканена, по-неразбрана и от депресирана тийнейджърка.
Докато не я видях там, над ковчега й, отчаяна. В отчаянието й се припознах.
Очите ми са като нейните, погледът ми е като нейния, сълзите ми - със същия вкус като нейните... Ръцете й трепереха като моите, мислите й прескачаха от една в друга.. от нейната глава в моята, от моето съзнание в нейното, от въздишките й през нощта в моето дихание.
И сега, когато я погледна в красивото лице, виждам себе си... моето отчаяние, моите неуспехи, моето черногледство, моята доброта, моята чувствителност.
И тя е била като мен - чужда, далечна, неканена някак в това (да го наречем) семейство. Нечута, неразбрана, шамаросана без причина, обезверена, безмерно самотна.
Как ми се иска да се бях родила тогава когато и тя, да не съм й дъщеря, да съм й приятелка. Да й дам всичките сили, които мога, цялата подкрепа и вяра. Да й подавам ръка на всяка крачка... Мечтая си да се върна толкова назад, че да мога да прекърша всеки път, водещ към нещастие, който е поела. Мечтая си да можех да бъда до нея тогава, когато никой не е бил, да я погаля тогава, когато всички са я удряли.
Тъмно кафеви очи изпразнени от вяра, пълни с отчаяние.
Ако приличам на нея толкова много, колкото виждам... ще страдам ли по същия начин? Ще стигна ли там, откъдето бягам? Ще намеря ли този, от когото бягам? Ще загубя ли живота си?... ще живея ли така както живее тя... за него, за него, за него и за мен... Никога за себе си. Ще си спомням ли последната си усмивка? Ще ги намразя ли както тя ги мрази? Всичките - и него, и него, и него, и останалите...
Мечтая си да мога да се върна назад. Поне до първата ми съзнателна секунда от живота ми и да осъзная колко много приличам на нея. Да й кажа, че не е сама. Аз да не се чувствам сама и чужда, и далечна, и неканена. Да сме двете. И да успея да прекърша всеки неин опит да тръгне по пътя на нещастието, докато ме има до нея.
