The best

До мен самата - Improve yourself

I dare myself to overleap my own potential of constant development.

Пиша писмо до себе си. За да мога всеки път, когато се усъмня в него, в мен, в нас, когато започна да губя въздух, цветове и твърдост под краката си, да мога да си припомня какво искам и да запазя равновесие около него.

[Нямаш нужда от доказателства, нямаш нужда от провокации. Недей да проверяваш. Какво ще се случи и какво ще получиш е без значение. Никой не ти дължи нищо.
Ти сама дължиш на себе си да бъдеш вярна към всичко, което претендираш, че си. Ти си отговорна за щастието си.
Спомни си онази лятна нощ, онзи миг в 5 сутринта, когато погледна към светещия прозорец - Never Bullshit Myself... Обеща си да бъдеш по-добра не само от това, което беше тогава, а и от най-доброто, което можеш да бъдеш, да ставаш все по-добра.
Тези моменти на низост и слабост ти носят срам и тъмнина, увреждат хармонията ти. Не позволявай на моментните ти слабости да се превърнат в редовни самоизтезания.

Спри! Спри се! Спри да мислиш!
Седни. Дишай. Дишай, докато не спреш да мислиш за нищо, освен ритъма на вдишването и издишването.
Замени всяка картина, която искаш да забиеш в главата си с онази сцена, онзи момент, в който лежеше на пода и не можеше да говориш нормално от смях, а той беше над теб осветен, близък, доволен, спокоен, щастлив, с онази усмивка, най-любимата ти. Замени всяка ослепяваща болезнена мисъл със спомена за усещането от целувка по бузата или врата, докато си заспиваш.

Не спирай да дишаш.
Не си позволявай да загубиш светлината.
Не забравяй, че никой нищо не ти дължи. Никой не ти принадлежи. Каквото има да става, ще стане.
Следвай хармонията в себе си... и ще направиш най-доброто.

P.S. Не си позволявай да правиш нищо по-малко от най-доброто. Прощавай си. Kill your ego. Cherish the freedom. You don't need PROOF. You are the proof. All the answers you seek for... are within your love and what you both share. That's all yours. Noone can take it from you.]

Breathe in... breathe out... breathe in... breathe out.


"I need to hear that you love me... before you say goodbye.
Before you say goodbye... Before you say goodbye... Before you say goodbye."

Майка ми

Толкова много години се чудех на кого приличам от това (да го наречем) семейство.
Чудех се и се чувствах чужда, далечна, неканена, по-неразбрана и от депресирана тийнейджърка.
Докато не я видях там, над ковчега й, отчаяна. В отчаянието й се припознах.
Очите ми са като нейните, погледът ми е като нейния, сълзите ми - със същия вкус като нейните... Ръцете й трепереха като моите, мислите й прескачаха от една в друга.. от нейната глава в моята, от моето съзнание в нейното, от въздишките й през нощта в моето дихание.
И сега, когато я погледна в красивото лице, виждам себе си... моето отчаяние, моите неуспехи, моето черногледство, моята доброта, моята чувствителност.
И тя е била като мен - чужда, далечна, неканена някак в това (да го наречем) семейство. Нечута, неразбрана, шамаросана без причина, обезверена, безмерно самотна.
Как ми се иска да се бях родила тогава когато и тя, да не съм й дъщеря, да съм й приятелка. Да й дам всичките сили, които мога, цялата подкрепа и вяра. Да й подавам ръка на всяка крачка... Мечтая си да се върна толкова назад, че да мога да прекърша всеки път, водещ към нещастие, който е поела. Мечтая си да можех да бъда до нея тогава, когато никой не е бил, да я погаля тогава, когато всички са я удряли.
Тъмно кафеви очи изпразнени от вяра, пълни с отчаяние.
Ако приличам на нея толкова много, колкото виждам... ще страдам ли по същия начин? Ще стигна ли там, откъдето бягам? Ще намеря ли този, от когото бягам? Ще загубя ли живота си?... ще живея ли така както живее тя... за него, за него, за него и за мен... Никога за себе си. Ще си спомням ли последната си усмивка? Ще ги намразя ли както тя ги мрази? Всичките - и него, и него, и него, и останалите...
Мечтая си да мога да се върна назад. Поне до първата ми съзнателна секунда от живота ми и да осъзная колко много приличам на нея. Да й кажа, че не е сама. Аз да не се чувствам сама и чужда, и далечна, и неканена. Да сме двете. И да успея да прекърша всеки неин опит да тръгне по пътя на нещастието, докато ме има до нея.

Rabbit-hearted girl

Едва ли ви е неивестно, че най-лесния начин да trigger-неш вдъхновението е да се оставиш да бъдеш наранен. А при мен този момент липсваше за известно време.
Даа, дааа, едва ли имам извинение за дългото си отсъствие. Да си кажа честно, работех над 2 сериозни блог проекта, който засега са в малък застой. Просто не са съвсем в унисон със сегашното ми положение, а ако вдъхновението ти не е в крак с творбата ти, тя се обезсмисля. Сякаш не я чувстваш вече. Следователно няма и кой друг да я почувства. Та... обещала съм си, че ще ги завърша, така че :)
А какво е сегашното ми положение...? Както винаги ми е трудно да го обясня, защото е противоречиво. Ако ме бяхте попитали преди 30 дни щях да отговоря, че е състояние на пълно безгрижие и заслепяващо щастие, преди 20 дни - състояние на нематериалност и астрална проекция в друг свят, красив като този в Аватар (хм, трябва да посветя един пост на филма, струва ми се, дължа му отдаването на чест :) ), ако ме бяхте попитали преди 10 дни - състояние на панически страх.
Чудех се днес... страхът сам идва СЛЕД края на щастието или идва ненадейно и неканен и приближава края на щастието? Къде ли бях чела някога, че единственото нещо, от което си струва да те е страх си е самият страх. Че неизбежното само по себе си не е страшно. Ах... пак излизат въпросчета... Неизбежен ли е краят на щастието, съществува ли изобщо щастие и край на щастие и кое кое обезсмисля. Объркана работа. Мисля, че съм объркана. И уплашена. И несигурна. Защото съм щастлива.

А лошото от всичко казано до тук е, че... he's totally lost. :)

... Просто... не искам да има край. Ето това е страшно.

Заслужават

Искам да ги дразня. Да ги унижавам, засягам, обиждам, наранявам, замислям. Искам да страдат за мен, да се измъчват. Да треперят когато ме виждат. Да треперят, когато мислят за мен, когато ме доближат. Да се тормозят за мен, да се жертват, да плачат, да се молят за милост. Искам да ме желаят. Искам толкова силно да ме желаят, че светът да се завърта по-бързо, когато съм близо до тях. Искам да ми досаждат, а аз нервно-отегчено да ги отхвърлям. Искам да мечтаят за секунда от вниманието ми. Искам да страдат. Да ги боли, да ги отритвам всеки път... опит след опит с все по-ужасни думи. Да ги гоня далеч от мен! Да им се смея в лицето, а те да плачат. Искам да виждам истински сълзи в очите им, да чувам заглушени с мъка стонове, да виждам ръце, които умоляват... очи, които мечтаят да бъда добра с тях.
Искам да се подигравам на жалките им опити да ме заговорят, да значат нещо за мен, да бъдат забелязани от мен. Искам да лазят, да се гърчат, страдайки. Искам да ме боготворят, да ме обожават, да ме сънуват, да мечтаят за мен, а аз да бъда жестока без да искам. Без да усещам как, да бъда безмилостна. Искам да ме наблюдават. Постоянно, непрекъснато, всичко, което правя. Да не могат да откъснат поглед от мен. Искам... да не смеят да ме заговорят.
Искам да страдат. Да ги ритам, да ги удрям, да ги човъркам, да ги дращя, докато крещят да спра. Искам да не мога да спра. Да ги тормозя и бия до последния дъх, който ще повдигне гърдите им. До края.
Искам. Знам, че и те искат.

Искам...

... един обикновен несъвършен мъж.
Но с перфектна коса.
:)

Either an artist, or a mass murderer

Имам няколка въпроса. И не знам към кого ги отправям... себе си, Бог или някой друг...

Мога ли да живея без справедливост?
Мога ли да игнорирам липсата й и да се престоря, че не ми пречи?
Вярно ли е, че всичко се връща?Ако да, къде ми е възмездието?
Колко точно да чакам, докато "всичко се върне"?
Как да живея дотогава, ако щетите ме задушават?
Да простя?
Кой излъга, че прошката ще помогне? Че ще ми даде мир?
Има ли хора, които не заслужават да им бъде простено?
А такива, които заслужават да умрат?
Как се прави разликата?
Кой я определя?
Как се измерва дълбочината на раните?
Как се компенсира туптящата болка?

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ВЕЧЕ ДА СЪМ ПОЛУЧИЛА СВОЕТО ВЪЗМЕЗДИЕ И ДА НЕ СЪМ ГО ВИДЯЛА? ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ДА Е ПРЕД ОЧИТЕ МИ И АЗ ДА НЕ ГО РАЗЛИЧАВАМ?

Моля ви, помогнете ми да видя... и да дишам.

A wonderful caricature of intimacy

And now things can go back to normal. Or to pretending to be normal?
I can hardly find the difference anymore.

Wednesday night before sleep...

- От какво бягаш?
- Предимно от себе си.