The Waiting Place

Waiting for the people to become dumb...











or the phone to ring...

"Waiting for a train to go,
or a bus to come, or a plane to go,
or the mail to come, or the rain to go,
or the phone to ring, or the snow to snow,
waiting around for a Yes or a No
(...)
Everyone is just waiting.

Waiting for the fish to bite,
or waiting for wind to fly a kite,
or waiting around for Friday night,
(...)
or a string of pearls, or a pair of pants,
or a wig with curls,
or Another Chance.
Everyone is just waiting."

Plan a mass murder

Каква е цената на това да не се занимавам с работа, която мразя?
Въобще, колко човека ще срещна в живота си, които работят нещо, което обичат, което им харесва и което ги пази от просешка тояга? Не държа да е нещо, което носи адски много пари... Просто работа, която не те кара да се чувстваш като червей... мръсен, наполовина стъпкан, кален, току-що излязъл от дупката си...
Мисля си, че търпимостта ми се изчерпва с всяка следваща обида и груб тон, който понасям. Цялата агресия, която се излива върху мен, попива в порите на кожата ми, трови ме и ме кара да си представям, че извършвам масово убийство. Първоначално все още си представям. Може и скоро да стигна да действие.
Колко точно трябва да се наведа за 400 лева? Мисля, че ако преглътна още една обида, един неблагодарен, поучителен груб тон, ще повърна.
Ще имам ли някога щастието да се занимавам с нещо, което няма да ме кара да се чувствам като нещастна отрепка, смачкана като боклук и отритната като умственоизостанал. Едвам издържам вече... Замислям се, имаше ли изобщо смисъл да се мъча да запазя тази отвратителна неблагодарна "работа", след като... в интерес на истината, не искам да се завръщам при нея.
Мразя я. Главата ме боли от омраза към всичко това... Навсякъде ли ще се отнасят с мен така? Каква е разликата между местата, на които ще ми говорят с уважение, независимо дали мия тоалетни, чинии или под, или правя банкови преводи?
Български работодателю, проклет да си.. И вечно беден. По-беден и от мен. И нека всеки път, когато влизаш в магазина да пазаруваш да смяташ наум предварително сметката. Както аз правя откакто се помня. И нека касиерката те гледа с повече омраза отколкото мен.
Писна ми... Наистина ми писна.

Changes in my life (I got you by my side)

Life-altering events - ok, yea, that's true, that happens.
What about life-altering books, movies, songs, bands? Life-altering people?

A life-altering song about a man who is about to alter my whole life... I can see it in the world in his eyes.

Thoughtless awareness

Искам да млъкнат. Не да мълчат, а изобщо да спрат да издават звуци. Като реклами на mute.
Да ме оставят на мира, да ме оставят да подишам без да надничат зад рамото ми.
Искам да чувам това, което мисля и после да мисля още за него.
Искам си времето за самота. Имам нужда от нея. Тя е единственото, от което имам нужда. Усещам я наоколо, но не мога да я задържа, изплъзва се от погледа ми.
А така я желая... чиста и сурова, както в многото нощи, в които седях на пода на терасата ми, слушах най-красивото чело и гледах черното небе. Безнадеждно романтично и толкова addictive.
На пода на стаята ми, гледах белия таван, ограден от розови стени, и времето отлиташе сякаш чета най-интересната книга. Никога не ми стигаше.
Била съм алчна.
Може би е справедливост. Може би затова сега ми е отнета самотата - трябвало е да съм по-скромна. На кого да се извиня за острата си жажда? Искам я отново, самотата. И този път съм готова и да я споделя с някого...

Silence, swallow me whole.

What are you to me?

Това би трябвало да е едно от най-тъжните неща на света: заблудата. Тъжно е, разбира се, да я гледаш отстрани.

Как ли бих се почувствала аз, когато знам, че това, което ме тревожи и което споделям, не само не е в интерес на никого, ами и излишно натоварвам слушателя... И той ме гледа в очите, а в съзнанието му преминават кадри на съвсем различни мисли. Ще се намразя. Но така съм устроена аз - винаги, винаги търся грешката в себе си. Наобратно ли е това? Понеже, на всичкото отгоре и съм свикнала да ме сочат с обвинителен пръст. И аз соча, разбира се. Кой прав, кой крив... кой знае?
Спомням си в пети клас, как си обещах, че ще бъда най-доброто момиче, че ще направя всичко, за да ме харесват, за да им правя впечатление. Всичко, за да бъда първото момиче в класа, което момчетата не скубят и не обиждат.

От графата "people pleaser" се излиза толкова трудно. Още повече, когато имаш толкова много комплекси...
Дразнят ме. Дразнят ме адски, но ги разбирам. Suffering makes you selfish.

Know that

What does it take for someone to disappoint you?
It takes your trust.

Като

То е като чист хероин, който още не си пробвал... Виждаш го пред тебе, дочуваш ритъма на сърцето си. Пулсът ти надува главата ти, гадаеш плътността му, чувстваш как се разлива и губи в кръвта ти. То е като най-красивото цвете от изчезващ вид, а ти едвам се удържаш да не го откъснеш и сложиш в стъклена ваза у дома, където ще умре. Но ще умре при теб, пред теб.
То е... като една секунда преди оргазма, която искаш да разтегнеш до безкрай и едновременно да прекъснеш веднага.
То е като най-извратеното ти желание да унищожиш нещо красиво, да погубиш това, което обичаш, да го задушиш, да го убиеш.
То е като звук на сирена за траур или бедствие, която искаш да заглушиш преди да те подлуди. Като вселена, която ти се иска да можеш да стиснеш в длан и да смачкаш.
То е като неудържимото желание да забиеш нокти в кожата му, докато пръстите ти не потънат в него и не го разкъсаш.
То е... като красивият му поглед, който никога не разбираш, и мечтаеш да извадиш очите му, за да ги пазиш при себе си.
То е като оковите, които си слагаш, за да се удържаш - тежко, хладно, силно.
То е като едвам изречената молитва да захапе долната ти устна, докато устата му се напълни с кръв.

Fever.

Feelings are intense, words are trivial. Pleasures remain, so does the pain. Words are meaningless and forgettable. All I ever wanted, all I ever needed... is here... in my arms.